"Великия Надзирател" от GFto

Предишната тема Следващата тема Go down

"Великия Надзирател" от GFto

Писане by Averroes on Вто Сеп 23 2008, 21:47

ПРОЛОГ


Лагерът бе притихнал, сгушен в полите на високата планина, покрита с голи дървета и сняг. Въпреки студената зимна нощ и силния вледеняващ вятър, сковали безпощадно земята, огньове нямаше. Никой не би рискувал живота си за малко топлина. Бягаха, докато почти не паднеха от изтощение, вече четвърти ден и на Темиан му беше писнало. „Сега трябваше да съм сгушен някъде на топло до някоя хубавица със снежнобели крака, а не сред този зимен ад!“ – помисли си с мъка той – „ Например Зерина, кметската щерка с нейната подканваща усмивка и игрив блясък в очите.“ За негово съжаление, едва ли щеше да я види отново... всъщност можеше и да не дочака изгрева. От тази мисъл внезапни ледени тръпки го разтърсиха и той се загърна още по-плътно в черното си наметало.
Темиан беше млад, може би твърде млад, по-скоро жилав, отколкото слаб, с къса черна коса, наблюдателни светлокафяви очи и с изпито от войнишките несгоди лице. Беше се записал в армията на императрицата – „По-скоро ме записаха“ напомни си кисело той - едва навършил двадесет и оттогава бяха изминали цели две години. В известен смисъл армията го спаси - за него бяха или военната служба, или бесилото.
Той бе отрасъл в Маринен – малко градче близо до източната граница на Велианската империя. Още съвсем малък, Темиан беше останал сирак без каквито ии да било средства или покрив над главата си. Добре че беше господин Харед – воденичарят, та да го подслони и отгледа. Детските и юношеските му години бяха доста... интересни. Темиан си бе изградил име на голям хитрец и беше доста популярен сред младите и сред не чак толкова младите девойки. За щастие, това не му създаваше големи неприятности. Освен ако това да те гонят разярени братя, бащи и майки, въоръжени с вили и сопи не се смяташе за сериозен проблем, а той определено не мислеше, че е! Е вярно, веднъж бащата на Ела, хубаво момче с кестеняви къдрици, му беше счупил ръката и едно- две ребра, защото Темиан упорито отказваше да се ожени за нея, но това си беше единичен случай!
От сутрин до късен следобед, той работеше в мелницата на господин Харед, а през останалото време въртеше номера, пощипваше момичетата и свиреше на флейта. Последното, като че ли му беше любимо. Освен добър музикант, Темиан беше и добър разказвач. Всички в Маринен, включително и бащата на Ела, обожаваха неговите разкази, много от които беше съчинил сам. Когато ги слушаха, всички гледаха замечтано.
И така годините му си минаваха просто чудесно, докато един злощастен ден не го завариха в складовото помещение на единствения хан в Маринен, заедно с някаква непозната красавица. Откъде можеше да знае, че е жената на някакъв проклет млад благородник, дошъл да огледа за първи път земите, които беше наследил? За щастие нововъведеният закон, продиктуван от войната между империята и Кориния продължаваща вече шеста година, както и случайно преминаващата имперска войскова част, му дадоха шанс да постъпи в армията и да избегне гнева на благородника, който, както се оказа, явно не беше от хората с много власт.
От тогава Темиан бе участвал в не едно и две сражения, като на няколко пъти се беше изплъзвал от ноктите на смъртта на косъм. Сега обаче нещата изглеждаха дори още по-лошо. „Да дезертирам и да се присъединя към генерала! Ама и аз съм един глупак!“ За дезертьорите имаше само едно наказание и то само ако корианските войски не го спипаха преди това. „Глупак съм и още как!“
И той не знаеше защо се присъедини към Сирион. Сякаш думите на пълководеца и вълнението на войниците около него бяха замъглили съзнанието му, а Темиан гледаше никога да не се дели от ума си. Той мразеше генерала, заради когото трябваше да бяга и да трепери от студ и от страх по цяла нощ. Изобщо не искаше да го вижда, но сега се бе запътил именно към неговата палатка с важната вест. Не му се искаше точно той да му поднесе лошата новина. Сирион беше суров човек и много често – непредсказуем.
Младежът крачеше неуверено измежду палатките и отвреме-навреме поздравяваше някой познат. Всички изглеждаха като пребити и бяха паднали духом, особено сега, когато пленникът се беше измъкнал. Всички ясно осъзнаваха, че той беше техния единствен шанс за благополучна развръзка на тежката ситуация, в която се намираха.
Когато най-накрая стигна до палатката на генерала, Темиан обясни на стражите, защо е дошъл, въздъхна тежко и влезе.

* * *

- Не го прави Ксариус! Ако не той, то поне ти си достатъчно разумен, за да не го правиш... все още не е късно...
Ксариус приглади измачканата си тъмночервена роба, усмихна му се доволно и каза спокойно:
- О, вече е твърде късно. Каквото е започнато трябва да се довърши. А и защо да се отказвам? Онзи глупак няма да се досети и най-накрая ще изпълня своите планове. Своите! – изграчи магьосникът .
- Това е лудост и ти го знаеш!
Ксариус изкриви устни и оголи зъбите си.
- Не смей да ме наричаш луд! – изкрещя той, след което бързо възвърна самообладанието си.
- Това няма да свърши добре за теб магьоснико!
Магът завъртя отегчено очи и каза с досада:
- Да, да. Не мога да победя... ще ме накараш да съжалявам, че съм се родил и така нататък... Стига си ми губил времето. Трябва да свършвам с това. – каза той по-скоро на себе си и вдигна дясната си ръка в плавно движение. В погледа му се четяха увереност и триумф.
Само след миг човекът срещу него, мъж с невъобразима сила и безброй победи, се сгърчи на земята и отвори уста в безмълвен вик на ужасяваща агония. След няколко секунди, а може би часове, мъжът се отпусна на грубия под, а гърдите му едва се повдигаха. Магьосникът се ухили и каза:
- Това е само началото. Този път победата е моя. Моя, моя ... – продължаваше да повтаря той, докато излизаше от палатката и докато гласът му не заглъхна в зимната нощ.

С вик мъжът се събуди и стисна главата си. „Само сън. Било е само лош сън.“ Той отметна дебелото одеяло, с което беше завит и се огледа. Намираше се в някаква палатка... как по дяволите беше попаднал там? Погледът му се спря на едно малко наполовина счупено огледало. От огледалото го гледаше синеок мъж в средата на четеридесетте . Косата му беше къса и черна, посивяла на места, носът – крив, очевидно чупен многократно, а на лявата си страна имаше огромен белег започващ от брадичката и свършващ чак на слепоочието. Лицето му изглеждаше измъчено и... и напълно непознато. С ужас той установи, че не помнеше нито как се казва, нито къде се намира, нито каквото и да било. „Може би не е било просто сън... може би...“
На входа на палатката се появи младеж, очевидно войник ако можеше да се съди по меча издул сивото му наметало, от което се подаваха единствено чифт оръфани ботуши и голобрадо изпито лице.
- Генерале, имам новини - каза с разтреперан глас войникът, докато пристъпваше несигурно от крак на крак.
„Генерал... да сигурно съм генерал.“ Твърдението се потвърди от мъглявите спомени за кървави битки, които изплуваха в съзнанието му. За миг той си спомни как издава команда на половината от наличната си конница да удари левия фланг на врага, докато пехотата се разгърне и ги посрещне фронтално. Той самият щеше да вземе останалата конница и... споменът изведнъж се стопи и той изпъшка тежко.
- Кой съм аз? – каза тихо той, но веднага съжали за това, че се беше изпуснал. Не трябваше да издава факта, че не помни нищо. Не знаеше нито къде се намира, нито каква опасност можеше да го дебне.
Но вместо да го изгледа странно, войникът пребледня, присви се и каза с треперещ глас изпълнен със страх:
- Генерал Сирион сър, не исках да ви обидя. – почти изписка той, след което бързо добави, сякаш от страх да не бъде прекъснат по някакъв начин – Сър, пленникът е избягал, а стражите са мъртви – обгорени са. Магьосникът също е изчезнал, несъмнено това е негово дело. Ксариус ни е предал сър.
Сирион, сигурно наистина така се казваше, стана и залитна на една страна, но бързо възстанови равновесието си. „ Значи не е било просто сън.“
- Ксариус. – каза дрезгаво, след което се прокашля и продължи с по-уверен глас – Момче как ти е името?
- Те... Темиан сър. – заекна младежът.
- Добре Темиан, открихте ли следите им? – войникът кимна и той продължи – Хубаво, кажи на останалите – надяваше се, че като генерал разполага с повече от един изплашен младок – да се приготвят. Тръгваме след магьосника след час.
Темиан отдаде почит и бързо се изниза от палатката. Сирион се подпря на облегалката на стария стол намиращ се близо до него и прокара ръка през косата си. Главата го болеше така, сякаш всеки момент щеше да се пръсне, явно Ксариус беше виновен за положението, в което беше изпаднал. „Ще намеря този негодник и ще го накарам да си плати.“ Сирион се загледа в платнището на палатката. Нещо беше ужасно, ужасно сбъркано. Всичките му спомени сякаш бяха обгърнати от непрогледна мъгла. Трябваше да научи повече за това кой е. „Все някой ще може да отговори на въпросите ми, някой на когото мога да се доверя.“ Генералът тромаво се запъти към изхода на палатката. Когато излезе усети силен вледеняващ костите вятър и съжали, че е само по риза и че е забравил дори простия факт, че е зима. Но сега имаше по-важна работа, не можеше да позволи на студа да го забави. Погледна единия от застаналите на пост войници и му каза:
- Доведи най-доверения ми човек.
- След като магьосникът го няма – каза с плътен глас войникът и се почеса по врата – това ще да е капитан Менар. Веднага ще ви го доведа генерале. – след което закрачи енергично нанякъде.
„Този Менар сигурно знае какво става тук и по-важното – знае кой съм аз.“ Обнадежден, но все така объркан, генерал Сирион тръгна обратно към палатката си.

* * *

Загърнат в дебелото си зелено наметало, лорд Варис гледаше намръщено виелицата. Нещо го безпокоеше. „Зимата никога не е била така студена. Дори по това време на годината. Дори тук.“ Въпреки суровото време, не климатът го безпокоеше. Варис беше нисък и слабичък тридесет и една годишен мъж с кафява коса, зеленикави очи, лукав поглед и усмивка. Той определено не беше сред най-едрите мъже, но най-голямата грешка, която можеше да допусне един човек, бе да го подцени. Варис беше коварен и опасен враг, който не се страхуваше да използва всички средства, за да успее да постигне своята цел, без значение какви бяха те и на кого вредяха. Нямаше да се поколебае да продаде дори собствената си баба, ако това щеше да му донесе желаната изгода.
Лордът погледна нагоре, с премрежен от виелицата поглед, към плющящото, подето от вятъра, знаме. На него бе изобразен кацнал бял гарван на черно поле. Знамето на Ериним, гербът на този, когото мразеше безумно и на когото завиждаше толкова силно. Символът на човека, когото трябваше да спаси на всяка цена.
Варис погледна с доволна физиономия лагера приютяващ близо 800 войници, всички до един верни на Ериним. Чист и спретнат, с палатки разположени на равни разстояния една от друга и с малки огньове тук-там, не трябваше да предизвикват ненужно вниманието на тези, които преследваха, лагерът беше изряден. За съжаление имаше твърде малко коне, а дори тях беше трудно да прекарат през малките планински проходи и пътечки в зима като тази.
Лорд Варис закрачи нервно към най-близкия огън и седна мълчаливо край него. Знаеше, че трябва да поспи, но съгледвачите все още не се бяха върнали, а той беше сигурен, че врагът е съвсем близо. Гонеха Сирион вече четвърти ден, нямаше как да не е близо. Просто нямаше как! Веднъж да го настигнеше и щеше да освободи Ериним, не че му се искаше да го направи... Може би ако владетелят на Кориния случайно загинеше...
- Този мръсен кучи син – изсъска жлъчно Варис.
- Не се тревожете милорд – каза ухилен един от войниците, приседнали край огъня – Скоро ще спипаме Сирион няма къде да избяга.
- Да, да... Сирион – промълви разсеяно лордът.
Само ако можеше да се отърве от Ериним без това да предизвика гражданска война, разбира се, това беше изключително трудна, но не и невъзможна задача. „ Всички обожават великия герой Ериним – владетелят на Кариния, защитникът на бедните, пазителят на справедливостта... жалък глупак!“ Глупак, но все пак твърде силен и опасен враг, дори и неговите способности да бяха силно преувеличени. Всички благородни дами и господа му се кланяха и усмихваха, не че той не го правеше, сякаш никой от тях не желаеше трона за себе си. Това, разбира се, щеше да се промени с неговата смърт. Тогава те щяха набързо да го оплачат и все още разплакани – несъмнено сълзи от радост - щяха да поведат силите си с надеждата да заемат още неизстиналото му място. Но Варис беше умен, по-умен от останалите и имаше план, който трябваше да успее. „Щом го спася сега, хората ще започнат да ме обожават, а ако го измъкна полумъртъв или пък претърпи някоя злополука и умре няколко дена след като се е завърнал, народът, та дори и някой по-дребни благородни фамилии, ще ме подкрепят.“
Лордът погледна към небето. Скоро щеше да се съмне... къде по дяволите се бавеха съгледвачите?
Внезапно от далечината изплува силует на тичащ човек. Когато съгледвачът най-сетне застана пред него, Варис се изправи. Войникът отдаде почит и каза задъхано:
- Милорд, открихме ги. – войникът си пое дълбоко дъх и продължи – На около седем километра северно от тук са. Около двеста души, точно както предполагахме.
Варис се озъби доволно:
- Кажи на останалите да раздигнат лагера. Потегляме веднага.
Съгледвачът кимна и тръгна въодушевен, за да разнесе заповедта. Лордът забърза към своята шатрата почесвайки наболата си брада, усмихна се лукаво и си помисли, че това е най-щастливият ден в живота му.

* * *

Мелиса усещаше неговото притегляне все по-силно. „Сигурно е съвсем близо.“ - помисли си тя и забави ход. Не трябваше да я забележат. Когато видя широкото равно пространство пред себе си, младата жена се сниши и след няколко крачки се прилепи плътно до едно дебело дърво, а пред погледа и се разкри малък лагер на около стотина метра от нея. Постоянно падащия сняг, завихрян от ветровете, я прикриваше идеално, щастлива случайност, за която тя бе изключително благодарна. Ако не беше виелицата, войниците, а лагерът несънено беше военнен, в това тя нямаше и капка съмнение, които бяха на пост, несъмнено щяха да я забележат, въпреки бялото наметало, сливащо се така добре със зимния пейзаж и качулката криеща червената и коса.
Преди около час и половина един съгледвач за малко да я забележи, но за нейно щастие, тя бе успяла да се скрие зад един огромен скален къс, тъкмо навреме. Явно човекът не беше много добър в работата си.
Всъщност тя не се интересуваше особено нито от лагера, нито от случайната и среща с войника, ако я беше видял, тя просто щеше да го убие. За нея бе важна само една палатка, която я притегляше неудържимо. Палатката, в която се намираше човекът, от когото зависеше съдбата на света и на... не искаше да го признаве, дори пред себе си, но там беше този, от когото зависеше и нейната съдба. Тя бе обвързана към него без да знае нито името, нито вида, нито дори възрастта му. Знаеше само, че трябва да го открие, а после... Е, после щеше да му мисли. Но сега трябваше да бъде много внимателна. Беше изминала хиляди километри в продължение на много месеци и не можеше да се провали. Просто не можеше!
avatar
Averroes
Lord of FW

Male
Брой мнения : 324
Години : 30
Местоположение : Sofia,BG
Репутация : 2
Кредит : 379

Вижте профила на потребителя http://malazanbg.ipbfree.com

Върнете се в началото Go down

Re: "Великия Надзирател" от GFto

Писане by Averroes on Вто Сеп 23 2008, 21:48

Глава 7

Великия Надзирател Краг’тергк беше седнал на своя трон и нервно барабанеше с пръсти. Къде се бавеха? Той не беше от най-търпеливите и вече му бе писнало да чака! Не, нямаше защо да се притеснява, капанът сигурно вече бе заложен, само някой трябваше да дойде и да му го съобщи.
Той огледа с досада огромното помещението. Все същото. Стените бяха изваяни в самата скала, някога Тронната зала беше била огромна пещера в сърцето на планините на Отчаянието. От високия, повече от двадесет метра, таван се спускаха дебели вериги завършващи с остри закривени куки. Две стройни редици от дебели каменни колони, обковани с желязо и обсипани с остри шипове, образуваха нещо като коридор започващ от входните врати и завършващ при трона на Праотеца. Портите, подобно на каменните колони, бяха с железен обков, а изкусен майстор бе изобразил на тях десетки гърчещи се тела, които сякаш виеха от болка и молеха за милост. Вратите бяха красива и древна изработка – на повече от две хиляди години, но в сравнение с Трона на Праотеца, бяха сякаш току що създадени и то от неук селянин. Той беше олицетворението на мощта на кардахите или както ги наричаха хората – Нечистите. „Нечисти!“ – помисли си със злоба Краг’тергк. Как смееха тези жалки човеци да ги наричат така!
Тронът бе изцяло изработен от някакъв тъмен, почти черен метал, несъществуващ от хилядолетия. Облегалките за ръцете представляваха гол мъж и жена, паднали на колене и лакти и замръзнали в безмълвен вик на безмерна агония, а от очите им сякаш всеки момент щяха да закапят сълзи. Трети мъж бе прегънат в неестествена поза и служеше за седалка. Облегалката за гърба изобразяваше Великия Праотец – Нерх’рарх. Неговите мощни ръце раздираха гърбовете на коленичилите мъж и жена, а лицето му бе изкривено в блага усмивка. Праотеца се извисяваше високо над всеки, който седеше на трона и сякаш бдеше и наставляваше своите потомци.
Малките огньове запалени във високите метални светилници хвърляха слаба, но предостатъчна за един кардах, светлина. Краг’тергк мразеше тази зала и най-вече този трон, от който могъщия Нерх’рарх сякаш го укоряваше.
Бе поел трона в изключително тежка ситуация. Не само, че мощта на кардахите бе помръкнала, все пак това бе така от четири хиляди години, но и народът му бе разцепен. За сега поне, бе успял отново да ги обедини, а скоро щеше да върне отдавна отминалите дни на тяхното величие.
Краг’тергк не знаеше много за древните времена, но знаеше най-важното – това били векове на величие, последвани от внезапно падение. Великият Надзирател трябваше да спре завръщането на така наречения Бог на Хаоса, който бе нанесъл тежък удар на народа му. Ако се провалеше, кардахите щяха да бъдат заличени от лицето на земята.
Къде се бавеха проклетите вести?!
Той отново огледа залата. Скоро щеше да дойде денят, когато Праотеца щеше отново да се гордее с потомците си. Да се гордее с него. Когато куките нямаше да висят безцелно, а щяха да носят безкрайни мъки на враговете му! Краг’тергк щеше да върне величието на народа си, та дори това да беше последното нещо, което щеше да направи!
Напоследък, с наближаването на предреченото завръщане на Бога на Хаоса, той ставаше все по-нервен и избухлив. Добре поне, че му оставаха малките радости.
Той погледна към жената. – или момичето, той не разбираше много от възрастта на човеците – Гола и хлипаща, тя лежеше на пода до Трона на Праотеца. Той й се усмихна чаровно и острите му зъби лъснаха, а тя се сви още повече и закри лицето си с ръце. „Сигурно е момиче...“ – помисли си той. Едва ли надхвърляше двадесет, ако се съдеше по високия й глас и гладката кожа.
Всъщност беше по-добре, че бе по-млада. Младите женски на човеците изглеждаха някак невинни и така крехки. А и пищяха така сладко! Краг’тергк обожаваше писъците им. Така красиви, сякаш пееха някаква божествена песен изпълнена с болка.
Човешките женски бяха наистина удивителни! Тези разплакани големи очи пълни със страх и отчаяние. Тази нежна бяла кожа, която се разпаряше и при най-лекия допир. Тази мека коса. Тези разкошни тела, които само чакаха да бъдат окъпани в собствената им кръв! Сладка, лепкава, червена кръв...
Той се сепна и видя, че е стиснал момичето за врата и че е одрал на места нежното и голо тяло. Тя се давеше в сълзи и той бързо я пусна. Нямаше да му бъде за първи път да не се въздържи и да убие някоя от играчките си твърде бързо, а от това той много се ядосваше. Мъртвите не се молеха! Мъртвите не се гърчеха! И най-важното – мъртвите не пищяха!
Внезапно вратите се разтвориха и в залата влезе висок и едър кардах, който падна на едно коляно и се поклони на Краг’тергк. Това беше Резриг’дор – дясната ръка на Великия Надзирател.
Новодошлият погледна с отвращение момичето. Кардахите разбираха желанието му да причинява болка на човеците, но не одобряваха, че покрай това си занимание, той задоволяваше и други свои нужди. Погледът на Резриг’дор се спря на своя господар и той каза твърдо:
- Всичко е готово Велики Надзирателю!
Краг’тергк се усмихна доволно и каза приповдигнато:
- Отлично! Праотецът ще е горд с нас! След като веднъж и завинаги се справим със заплахата от Бога на Хаоса, кардахите отново ще властват над света! – той погледна към момичето и добави – А сега ме остави! Имам малко работа...
Резриг’дор се изправи и каза тържествено:
- Както Великия Надзирател заповяда! – и излезе от залата.
Да, онези нещастници никога нямаше да се измъкнат живи. Ако все пак успееха, той имаше и резервен план – както винаги.
Краг’тергк се изправи и стисна ръката на момичето, което го гледаше ужасено и я повлече към покоите си. Тя бясно се задърпа и закрещя. Скоро крясъците и преминаха в сподавени молитви:
- Моля ви... моля ви... пощадете ме! – изхлипа тя – Аз имам много пари... моля ви... ще ви платя... моля ви!
- Човеците с вашата алчност и с вашето злато и сребро! – каза Краг’тергк с насмешка, докато я влачеше.
- Не! – изписка тя – Не ме наранявайте моля ви... ще направя каквото пожелаете само не ме наранявайте! Ще направя каквото искате! Моля ви!
- Но аз искам да те нараня! – каза той развеселен.
Момичето падна на колене и зави от отчаяние, а той започна да я влачи по пода.
- Пази си гласа за после. Ще ти е нужен! – прошепна Краг’тергк, а тя спря да се дърпа. Момичето просто се отпусна и започна тихичко да хлипа.
Дано само да оцелееше достатъчно дълго. Беше изключително дразнещо, когато издъхваха точно по средата! Великия Надзирател отвори тежката врата към покоите си и пристъпи вътре.
avatar
Averroes
Lord of FW

Male
Брой мнения : 324
Години : 30
Местоположение : Sofia,BG
Репутация : 2
Кредит : 379

Вижте профила на потребителя http://malazanbg.ipbfree.com

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите