Сенки

Предишната тема Следващата тема Go down

Сенки

Писане by gfto on Пет Окт 10 2008, 22:27

Моля за вашето внимание и обективно мнение. Това е част първа от последния ми разказ, при интерес и първа възможност ще постна и другите части. Надявам се да ви хареса Rolling Eyes


1


Бледожълтата луна осветяваше оживените калдъръмени улички. Беше горещо. Миналата година всеки би казал, че е “непоносима и влудяваща жега” , но сега това бе само поредната топла нощ и като че ли всички вече бяха свикнали с това.
Стъпките на Джон и спътниците му се губеха в смеха и виковете, така обичайни за града по това време на денонощието. Из въздуха витаеше някакъв странен аромат, способен да подразни сетивата дори и на най-изпадналия просяк. Беше нещо средно между тежката миризма на сладникав парфюм, натрапчивия мирис на тютюн и алкохол и вонята на мръсотия и пот.
Мнозина наричаха града – „Столица на Развалата“ , но Джон просто обожаваше това греховно място, въпреки всички мошеници, крадци, курви, побойници и още какви ли не отрепки. Обичаше тези улици, въпреки постоянните картини на насилие и разврат, а може би харесваше именно всичката тая мръсотия.
Пък и навсякъде беше едно и също, така че трябваше или да му харесва или... всъщност друг вариант нямаше. Освен това, неговото положение не беше никак лошо. Джон беше двадесет и две годишен младеж със светла коса и зелени очи, слабичък и немного висок и всички му повтаряха, че е хубавец.
„Срещу няколко монети, всеки ти казва това, което искаш да чуеш“ – помисли си той и се изсмя на глас. Не му пукаше. Имаше пари, много пари и следователно – много власт, а друго определено не му бе нужно.
- На какво се смееш? – попита го учудено мъжът, който вървеше от лявата му страна. Едър, с груб глас и черти, Мартин беше същински великан достигащ впечатляващите 210 сантиметра. Природата го бе надарила със завидни размери и сила, но за сметка на това, погледът му ясно издаваше изключително слабите умствени възможности, с които разполагаше.
- Аз ли? – попита разсеяно Джон – О, на нищо, на нищо...
- Ама искам да разбера... – избоботи жално грамадният мъж.
- Има ли значение? – намеси се другият им спътник и сви подигравателно устни. Андреа беше нисичък и кокалест – пълна противоположност на Мартин. – Аз друго искам да знам! На къде сме тръгнали и какво ще правим тази нощ... Аз ще пропусна момичетата на Наталия, май са ми оставили нещо за спомен...
При последните си думи слабичкият мъж най-безцеремонно се почеса отпред и се изплю в шепите на някакво мърляво просещо момченце, покрай което преминаваха.
- Чух, че Стария Том докарал някаква чудна ракия. - продължи Андреа и се ухили мазно – А до ушите ми стигна и слухът, че имал и нещо... специално. Какво ще кажеш, а Джон? Джон?
Той обаче изобщо не ги слушаше. Мразеше ги и всеки път, когато някой от тях си отвореше устата му се искаше да го заколи. Мартин и Андреа бяха много досадни и постоянно се влачеха след Джон. Той често се чудеше, защо ги търпи, но така и не можеше да намери смислен отговор.
Внезапна мисъл се прокрадна в съзнанието му – „Може би, защото се като тях...“ Не. Не беше като тях, те бяха много, много по-лоши от него. Огромният и глуповат Мартин беше единствен син на някакъв дребен благородник и своите скромни двадесет години, беше натрупал грехове като за цяла орда от непрокопсаници. Него не го интересуваха нито опиатите, нито жените. Любимото му занимание беше да се напива и да пребива до смърт някой нещастник, като често този „нещастник“ се оказваше „нещастница“. Никой не му отвръщаше и докато налагаше жертвите си в очите на Мартин проблясваше странен блясък, почти като този, който се чете в погледа на някое малко дете, което вижда новата си играчка.
Да, Мартин не беше стока, но Андреа... Андреа беше дори още по-лош. Когато не бе твърде пиян или напълнен до козирката с опиум, той обичаше да прекарва времето си с някое момиче. Възрастта и външния вид не бяха от особено значение, защото той не изпитваше наслада от обикновените човешки удоволствия. Не, на него му бе нужно да унижава, насилва и наранява и когато го правеше, се чувстваше истински щастлив.
Не, че Джон можеше да ги вини за нещо. В крайно сметка те не бяха нито единствените, нито най-лошите, но сякаш му идваше в повече, когато тези техни „забавления“ се случваха пред очите му. „Съвестта започва да те гложди.“ – каза си той и се усмихна подигравателно. Джон нямаше съвест.
- Хайде към кръчмата на Стария Том – каза той и се запъти към порутената двуетажна сграда, заемаща колосална площ.
Когато влезнаха вътре и прогнилите дъски на мръсния под изскърцаха под краката им, собственикът се изправи пред тях и се ухили угоднически. Стария Том приличаше по-скоро на мазна безформена обвивка, покрита с нечистотии и притежаваща още по-мръсно съдържание, отколкото на истинско човешко същество.
- Здравейте млади господа, какво ще желаете тази вечер? – каза провлачено Стария Том.
- Ей онези места там. – отвърна Джон и посочи една зацапана маса, придружена от две още по-зле изглеждащи пейки, в дъното на заведението.
Собственикът се поклони, набързо изгони двамата негодници дръзнали да седнат на избраното от „младите господа“ място и след като прие поръчките им, потъна в облаците гъст тютюнев дим.
Съвсем скоро едно младо момиче с ужасен оток на лявата буза им донесе чашите с ракия и бързо си проправи път през тълпите от пияни простаци.
Джон се свъси. Очите на момичето не бяха просто тъжни, а празни, сякаш желанието за живот ги бе напуснало. Младежът се намръщи още повече. „Откога забелязваш такива неща и откога ти пука?“
Мартин и Андреа водеха поредния безинтересен и безсмислен разговор и на Джон му оставаше единствено да отиде до тоалетната, за да се спаси от брътвежите им. Той излезе от задименото и шумно помещение и пристъпи на прашната улица. Вдиша от ужасния, но все пак по-чист въздух и въздъхна тежко.
Въпросната тоалетна представляваше една от стените на заведението и Джон пристъпи към нея, но нещо друго прикова вниманието му. В края на уличката стоеше някаква сянка. Приличаше на човек, но имаше нещо странно в нея и сякаш мъгливия силует го гледаше. Джон примигна учудено и сянката вече я нямаше.
- Може би днес трябва да огранича пиенето. – каза си той, но знаеше, че няма да го направи.
След като се облекчи, младежът се върна в кръчмата. Огледа набързо посетителите и щом се увери, че няма никакви странни силуети, закрачи обратно към мястото си.
Внезапно от една пейка, покрай която минаваше, се протегна обвита в гъста мъгла ръка. Джон подскочи ужасено назад и събори едно от слугинчетата. На масата стоеше най-обикновен дребен човечец, на когото му липсваха както няколко зъба, така и лявото му око. Мъжът се засмя и каза с хриптящ глас.
- Спокойно бе момче, не ям хора!
Близкостоящите също се разсмяха, а някой се провикна, че не е точно така. Джон неловко се върна на мястото си и подхвана развълнуван:
- Няма да повярвате какво видях... Какво става тук?
Мартин беше стиснал прислужницата, която им бе донесла поредните чаши ракия, а Андреа беше повдигнал роклята й и я опипваше най-безсрамно. В погледа на момичето проблесна капчица надежда, на миг по-късно очите й отново станаха безчувствени и така... празни.
- Ами забавляваме се бе Джон! Искаш ли да се присъединиш, на нея ще й е приятно. – попита Андреа, докато мръсните му кокалести ръце мачкаха нежната плът на момичето.
- Не, аз... – каза объркано Джон – Аз мисля да се прибирам.
Андреа само сви рамене, каза нещо на Мартин и двамата завлякоха момичето към задната врата. Тя погледна зеленоокия младеж за последно. По нежното й лице се спусна чиста сълза, която бързо падна на мръсния под и се смеси с морето от помия. Нещо се опита да се прокрадне в ума на Джон, но момичето вече бе изчезнало, а с него и тайнствената мисъл. Едва ли щеше да я види отново – тя нямаше да преживее тази нощ.
Джон прокара ръка приз косата си. „ Какво по дяволите ми става?“
Докато крачеше обратно към дома си, той постоянно се оглеждаше, но за щастие така и не видя нещо странно. Градът вече бе почти напълно опустял. Тук-таме само се виждаха заспали на самия калдъръм скитници, а до някоя и друга стена се мяркаха проститутки с клиентите си.
След десетина минути, Джон най-сетне стигна до дома си – огромна триетажна къща, наследство от покойния му баща, наскоро починал от сифилис. Стражите на вратата отново ги нямаше.
- Ще ги науча аз тези негодници! – изръмжа той през зъби.
Тъкмо когато младежът посегна към бравата на входната врата, приглушен шум, някъде вляво от него привлече вниманието му. Той погледна към посоката откъдето идеше шумът и запристъпи бавно натам, като стисна камата си в ръка.
Пред очите му се разкри странна гледка, от която косъмчетата по тила му настръхнаха. Единият от стражите стоеше пред една каменна стена и неумолимо блъскаше главата си в нея.
Хей! – извика Джон, но ответна реакция нямаше – Хей, какво правиш?!
Мъжът спря безумното си занимание и се извърна към младежа. По слепоочието му се стичаше алена струйка кръв, а китките му се въртяха неконтролируемо. Стражът подбели очи и отвори широко уста, но вик нямаше. Джон се приведе и стисна още по-здраво дръжката на оръжието си.
Обезумелият мъж пристъпи крачка напред и само след един удар на сърцето се огледа стъписан и опипа челото си с ръка.
- Какво...какво стана...
- Не знам. – поклати глава Джон – Наистина не знам...
avatar
gfto
Member

Male
Брой мнения : 36
Години : 27
Репутация : 0
Кредит : 0

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите