"Светлината на Арах" от irulan

Пролог

Съществува легенда по стара от самото време. Легенда за Арах. Висшата единствена сила създала всичко. Никой никога не е виждал лицето му. Всички виждат само светлината му. Арах се бори срещу Арк, древно зло, което поглъща всичко по пътя си. Арах създава всички светове, като първият е неговата люлка. Люлката на Арах. Там където Арах умира и се ражда всеки ден пълен с мощ и сила. При една от битките Арк пленява Арах. Държи го в една кутия в продължение на векове. Но Арах намира начин да се измъкне. Докато бяга Арк го убива. Единственото, което успява да оцелее от Арах е светлината му. Тя пътува из световете в търсене на подходящ приемник. След хилядолетия прекарани в търсене, тя го намира. Едно бебе го очаква необикновена съдба. Дали ще се справи? Дали ще победи? Или ще се поддаде? Никой не знае. Всичко е в ръцете му. Който и път да поеме, едно е сигурно, световете никога повече няма да са същите.”

Глава 1

Никога няма да забравя първата си глътка въздух дарена ми от този свят. Помня как майка ми ме посрещна цялата потна и изтощена, но същевременно неземно щастлива. Веднага ме гушна и така се запознахме. Тогава не виждах на повече от една педя разстояние, но ясно виждах прекрасните й морско зелени очи. Въпреки, че плачех, тези очи ме успокоиха както нищо досега.
Това се случи на 13. Юни (петък) на деня на Светлинното затъмнение. Това е деня, в който Светлина напуска своя недостъпен град. Тогава тя, заедно със своята близначка Тъмнина, обикаля територията на моето кралство и помага на болните деца. Още самото начало на моя земен път бе съпроводено с чудо. Защото на този магичен ден, който се случва веднъж на 1000 години, не се раждат деца. Никога не са се раждали и едва ли скоро ще се родят. Моето раждане, и сигурно което и да е раждане на тази дата, бе като празник за народа, който бе чакал хиляди години. Тази радост бе подсилена и от факта, че аз бях първородната дъщеря на царя. Естествено, аз не разбрах нищо от тези празници траели три дни, защото аз самата съм била на толкова.
Помня как от близко и далече се стичаха хиляди поклонници на Великите Сили, които ме даряваха със скъпи, но безполезни за моята невръстна възраст, неща. Помня как се редяха на опашки пред троновете на родителите ми всеки носейки своите дарове за малката принцеса. Огромната богато украсена тронна зала бе пълна от изгрев до залез. Алено червените килими бяха станали черни, затова се налагаше всеки ден да се купуват нови. Подаряваха ми килими, изработени от ръцете на Разум, силно миришещи елексири подарени ми от Любов и мухоядните цветя донесени лично от Земя. Сега тези неща ми се струват по-интересни, но преди единствената мисъл в главата ми е била как да се нахраня по-бързо.
След като свършваха дългите визитации на народа и на поклонниците, достатъчно тежки за да можем аз и моята майка да заспим, ние се оттегляхме в прекрасната градина, събрала в себе си цветята на моето кралство. Там се създаваха най-хубавите ми спомени събрали в себе си моята заспалост, силната обич и привързаност на майка ми и хилядите миризми на цветята. Спомням си все едно беше вчера, когато майка ми, царица Анекса, ме завеждаше в любимата си част от градината, където се намираше лабиринта от розови храсти. Там имаше пейка, на която тя сядаше и ми пееше песните на моя народ. Понякога в най-тъмните мигове на нощта, аз я чувам как пее и тази нейна песен, също толкова пълна с обич и привързаност както преди, ме топли и ми дава сили да продължа напред.
Тя имаше неземно красива пепеляво руса коса, която стигаше до кръста й. Имаше прекрасни морско зелени очи с дълги мигли, които в слънчевите дни отразяваха по неописуем начин светлината. Имаше прекрасни тънки и червени устни, които имаха невероятната способност да приемат формата на усмивка независимо колко тъжна бе. Имаше леко слаба фигура, но това никак не я интересуваше. Обичаше да носи просто направени и също толкова просто украсени рокли от небесен цвят или в цвят от пепел от рози. Беше рядкост да я видиш в натруфена рокля от някакъв по-наситен цвят като червеното например. Това се случваше единствено на баловете и приемите. Беше много разсеяна, но добронамерена. Никога не обиждаше и не нараняваше хората около нея. Обичаше да се смее с глас, което изпълваше двореца с добро настроение. Постоянно си съчиняваше разни истории и приказки, с които да ме приспива. На шията си носеше медальон във формата на роза, защото самото й име означаваше “дива роза”. В него имаше единствено право да стои моя снимка.
Никога няма да забравя как когато бях на две години докато аз и мама си правехме ритуалната обиколка на градината, заваля летен дъждец. Дар дарен на изморения народ от играта на Въздух и Вода. Този дъждец беше истинска благословия за мен и моята майка, които изнемощели от поредните визитации по случай на пролетния празник на Земя, чакахме края на деня. Аз и майка ми се радвахме на дъжда и се въртяхме в кръг, подскачахме и се целехме с падналите листа. Слугите със сетни сили се опитваха да ни прикриват от дъжда като подскачаха от крак на крак и често цопваха в локвите. А това още повече ни размиваше. Накрая те се отказаха и се присъединиха към нашата радост. Смея да кажа, че това беше може би най-радостния миг в живота ми. Който, като от някакъв невидим закон, бе последван от най-тъжния.

Глава 2

След празника и без това крепкото здраве на майка ми се влоши. Нашите ритуални посещения на градината бяха вече забравени. Само понякога, когато лекарите сметнеха, че времето бе достатъчно топло за нея, тя излизаше и се радваше като дете на така любимите си рози. Веднъж в един от онези хубави, слънчеви дни, мама ми каза нещо, което запомних за цял живот. Въпреки малката си възраст, аз запомних всяка една нейна дума, изречена с гласа й на пойна птичка:
- Миличка, ела до мен! – каза тя, но аз бях прекалено заета с цветята, за да я чуя. – Ава, ела тук, слънчице!
- Идвам, мамо! Това цвете как се казва? – я попитах аз и й подадох едно цвете нашарено с жълти и червени ивици по нежните си листенца, и с черни точици по жълтото си петънце по средата. – А къде се среща то? Когато се оправиш ще отидем да го видим, нали?
- Това цвете се казва Авалин. То е цветето на вечната обич. На майчината обич. То се среща в градините на майките. Когато някоя жена роди, нейната обич се превръща в това малко, но силно цвете.
- Уау! Какво искаше да ми кажеш, мамо? Да не би да съм направила нещо лошо? Честна дума, не аз изядох онези бисквити. Те сами дойдоха при мен. – започнах да се оправдавам, естествено без да разбирам, че тя вече знае цялата истина.
- Знам, че не си ги изяла ти, дете мое! Не си направила нищо лошо. Просто искам да те видя за последно на слънчева светлина. Искам да погаля тъмните ти коси. Искам да се гмурна в дълбоките ти сини очи. Да се налюбувам на игрите и гласа ти. Искам душата ми завинаги да запомни този твой образ. Знай, че каквото и да стане аз винаги ще бъда с теб и ще те пазя. От всеки и от всичко, Ава. Мой Авалин.
Изричайки това, тя затвори очи и изпадна в несвяст. Аз изпаднах в паника и започнах да плача гръмогласно и никой не беше в състояние да ме успокои. Нито баща ми, цар Вит, нито любимата ми кукла, нито дори слугинята, която винаги успяваше, там където другите се проваляха. Единственото, което ме утеши, беше това малко цветенце. Тогава за пръв път чух гласа на майка ми да ми пее. След близо едночасово безспирно плачене, аз заспах изморена и изтощена от внезапната тъга, която ме сполетя.
На другата сутрин се събудих сама без да получа сутрешната целувка от майка си. Нито получих традиционната закуска от хлебче с мармалад от средноземни рози. Тогава, осъзнавайки, че нещо не е наред, аз слязох от леглото си и по пижама, и без чехли се запътих към кралската спалня. Там видях майка си да лежи на леглото и купища лекари, съветници и консули да разговарят все едно, че не беше там. Чух само малки откъси от това, което си говореха:
- Положението й се влошава! Трябва да уведомим царя. Трябва да му кажем от какво се е разболяла. – каза един от лекарите с започваща да побелява коса. Тъмнозелените му очи се бяха напълнили със сълзи. Хърбавото му тяло се беше прегърбило от отговорностите, които носеше мозъкът в главата му. Гласът му издаваше безпокойство и страх от нещата, които ставаха около него.
- Глупости! Няма начин да кажем на царя за болестта на царица Анекса. Това още повече ще го затормози. Много добре ти е ясно Моне, какво става по южните фронтове! – каза един вече побелял съветник. Нямаше начин да забравя гърления му глас със странен акцент. Това безспорно беше Гагин. Дебелото му тяло отлично показваше на хората, че собственикът на коремът е един от най-уважаваните съветници в царството. Почти цялата му глава беше плешива, като само по краищата бяха останали снежно бели коси. Имаше също толкова бели бакенбарди, които стигаха до двойната му брадичка. Очите му бяха малки и черни като на угоените прасета преди да бъдат заклани. Носеше малки очила на носа си, който беше голям и дълъг като банан. Гледаше пренебрежително на всички под себе си, но се подмазваше единствено на царското семейство.
- Мисля, че и двамата сте прави. Но не можем, поне за сега, да кажем истинската причина за болестта й. Това би го убило. А ако и той умре, кой ще се погрижи за принцесата. Тя е единствената ни надежда. Когато ни попита отново, ще кажем, че сме близо, но все още не знаем какво е. – а това безспорно беше Калиман, най-съобразителния от всичките консули на кралството ми. Калиман беше от ония хора, които винаги можеха да направят компромис между хищника и плячката му. Беше възрастен, но не толкова, че да се оттегли от поста си. Тялото му беше слабо и съсухрено, а косата му прошарена с бели косми. Очите му бяха тъмни и с не определяем цвят. Бяха влажни и вечно тъжни. Рядко се смееше, а ако някога го правеше, то тя изглеждаше като нарисувана върху вечно сериозното му лице. Мама казваше, че такива хора някога са били невероятно щастливи, но са загубили изворът на щастието. Не знам дали и с него беше станало същото, но фактите са си факти.
И тримата, които оглавиха този спор, притихнаха и се загледаха в майка ми. В този миг тя отвори очи, погледна към вратата и ме видя. Единственият звук, който успя да изстене беше моето име. Поне така разбрах, защото те веднага ме въведоха в стаята и излязоха. Аз полекичка отидох до края на леглото й, мислейки, че тя ме вижда и чува. Отне ми 15 минути да разбера, че тя отново е изгубила съзнание. Разбирайки това, аз се престраших и отидох да я погледна.
Не можах да я позная. Прекрасните й руси коси, сега бяха с цвят на мръсна пепел.. Веселите й морско зелени очи, сега се бяха скрили под снежно белите й клепачи. Тя бе студена и безмълвна, като мъртвец. Но не беше мъртва. Постоянно се чуваха нейните стонове и непрестанните й опити да диша нормално. Нейната топлина, която ме грееше, сега вече загасваше.
Изведнъж тя отвори очи. Но това не бяха очите, които познавах и обожавах. Тези очи бяха кръвясали. Тя се надигна и ме погледна. Нещо в очите й ми каза да бягам. Сигурно са били останките от душата й. Но каквото и да е било, аз не осъзнах навреме опасността, която ме грози. Докато се усетя, тя ме сграбчи и хвърли на леглото. Грабна ножа, който винаги висеше на стената и скочи върху мен. Спомням си ужаса, който изпитах тогава. Нищо изпитано след това не може да се сравни с ужаса да видиш собствената си майка да се опитва да те убие. В мига в който се канеше да ми прережи гърлото, очите й се промениха. Станаха отново такива, каквито ги обичах. Дъха ми стигна единствено да промълвя “Мамо!”. Чувайки това, тя изкочи от леглото, погледна се в огледалото, видя в какво се превръща и се промуши сама в стомаха. Падайки долу, тя изрече “Вирдлен!” и се сгромоляса на земята. Когато падна долу и усещайки, че това са последните й мигове живот, тя започна да пее любимата ми песен.
Когато всички хора се върнаха в стаята, те намериха своята принцеса с мокри бузи на леглото, а своята царица – с прободна рана в стомаха. Никога няма да забравя погледа в очите им. Тогава за пръв път видях ужасът, който често щях да виждам в очите на моите поданици.

Глава 3

Погребението на майка ми, беше съпроводено с национален траур. Тогава въпреки своите едва три ненавършени години, аз наистина преброих хората, които влязоха в погребалната зала. Преброих всички мъже, жени и деца, които със сълзи на очи и с хлипащ глас изказваха своите най-искрени съболезнования за смъртта й. Черните рози, които се сипеха по стар обичай от покрива на двореца, още повече натъжаваха моята детска душа. И като всяка чудо за три дни и погребението й бе извършено, но и не забравено. В нейна памет бе издигнат паметник в Градината на великите съзидатели на нашето управление. А градината, която навяваше на мен и на татко толкова много спомени, сега бе забравена и не я посещавахме. Татко бе наредил на слугите да се грижат за нея все едно, че тя е все още жива. Единственото, което продължавах да обичам, бе Авалина. Той продължаваше да ме връща към този толкова скъп на душата ми спомен.
Когато наближи моя трети рожден ден, баща ми ме заведе в една отдалечена зала. Тя бе окичена с картини на известни художници и обсипана с червени прашинки. От тавана се спускаха дълги червени шалове, които стигаха почти до самата земя. Имаше много маси с вази пълни с различни червени цветя. Прозорците бяха облепени с картини на прекрасни места. Аз само гледах в захлас красотите на залата.
Баща ми имаше добре сложено атлетично тяло, като полагаше много усилия да го поддържа във форма. Имаше късо подстригана черна коса, като само един кичур падаше уж неволно върху лявата му буза. Имаше прекрасни кафяви очи, които понякога проблясваха със златни отблясъци. Макар че не се усмихваше често, аз знаех, че той вътрешно ликува и се смее с глас. Но откакто мама почина златните отблясъци в очите му почнаха да намаляват докато напълно изчезнаха. Знаех, че ме обича и че ще направи всичко за мен, последните събития накараха да се появят съмнения в почти тригодишната ми главица.
Той седна на голямото кресло в средата на стаята. Дигна ме като перце и ме сложи на коляното си. Усещах, че ще ми каже нещо много важно. Оказа се, че съм права.
- Ава, прекрасна моя, имам да ти казвам нещо много важно относно твоята съдба. Въпреки че си още много малка, за да разбереш напълно всичко, което ще ти кажа, аз нямам друг избор освен да го направя. Още от самото си раждане ти си едно малко чудо. Ти си по-развита от своите връстници, така че се надявам, че ще ме разбереш.
- Кой е Вирдлен, тате? – го попитах, спомняйки си ужасът в очите на майка си, изричайки това прокълнато име. Тогава видях как се промени изражението на баща ми. В погледа му видях изненада, но и страх.
- От къде си чула това име, миличка?
- Просто го знам, тате.
- Той е един много лош човек, Ава. Той иска да те убие.
- Но защо? Нищо лошо не съм му направила!
- Ти си уникална, Ава. А, сега трябва да ти покажа нещо. – като каза това, той стана, отиде до отсрещната стена, каза странна дума и мигом на стената се появи една ниша с копче вътре. Той го натисна. В залата настана пълен мрак. Изведнъж той се озари от светлина. Почнаха да се появяват картини и баща ми започна да разказва една история, която ми се стори като приказка.
Появи се картина на празно място, което постепенно се запълни от инициалите на Великите Сили.
- Преди много, много години, нашето кралство е било просто едно нищо. До момента в който не са се появили Великите Сили. Първа се е появила Огън, - като показа тлеещия пламък, - Вода, Земя, Въздух, Светлина. Това са основните, първични сили. Те поддържат нашия свят и не му позволяват да се разпадне отново. След това са се появили хората на нашия свят. Но те са били просто празни черупки. Тогава са се появили висшите сили. Тези, които правят нашите поданици толкова добри и съвестни. Това са Вяра, Надежда, Любов, Разум и Душа. А най-силната от всички сили, е тази която начертава невидимия път, по който вървим и наричаме живот. Това е Съдба. Някакви въпроси, мила? – погледна ме въпросително той.
- Да, един. Другите сили не се ли сърдят, че са по-слаби или че са подредени по такъв начин?
- Добър въпрос! Не, не се сърдят, защото те така са се разбрали. Така са решили и ние нямаме право да се бъркаме в техните работи и действия. – после се появи нова картина на първото родило се дете. – А, това е първото дете. Преди това всички хора са били създавани по подобие на някоя от силите. За това предишните хора са били Съвършени. От това първо дете са се създали всички хора. А то и неговите наследници създали първата династия в кралството. Нашият род, Ава. Ти си потомка на това първо дете.
- Имам въпрос. Защо има лошо и какво общо има този Вирдлен с нас?
- Всичко с времето си, миличка. Когато вече хората не са се създавали по образ на силите и вече не са Съвършени, са се появили и лошите сили. Като Мрак, Страх, Ужас, Власт и Сила. Но въпреки тяхната поява, което е нещо нормално, е имало хармония в кралството. Лошите хора са били наказвани според тяхното прегрешение и всичко е било нормално. – след това се появи друга картина показваща едно черно нещо, разяждащо земите на кралството. – А, това мила, е Вирдлен. Той представлява всичкото зло събрано на едно място. Той открай време се опитва да унищожи нашето семейство За щастие безуспешно. Той бе толкова голяма опасност за нас, затова трябваше да го заключим в тъмницата на остров Кари, но той избяга. Но искаш ли да научиш нещо по-интересно. Той се страхува от теб. Защото ти си уникална,Ава. Ти си неговата най-голяма отрова.
- Така ли, тате? Тогава защо уби мама?
- Защото преди много време, когато той беше заключен, той се влюби в една поклонничка на Съдба. Той толкова много я обичаше, но тя не можеше да се обвърже със същество като него. Тази поклонничка се казваше Анекса Леких, майка ти. Когато тя се омъжи за мен, той не можа да го превъзмогне и я прокле да не види първородното си дете пораснало. Закле се да те убие, Ава. И да унищожи всичко, което аз и тя сме съградили. – тогава се показа картина изобразяваща Вирдлен. Видях тъмните му коси, също толкова тъмните му очи. Видях болката в тях. Видях колко го боли, че я загубил. Видях колко се мрази, че е такъв. Беше облечен в тъмно наметало с гугла. Неговият живот бе наказание за това, което бе сторил. В изражението му се четеше искрено съжаление за това, което й е сторил. Искаше му се да върне времето назад, но не можеше и това го убиваше. Единствената му движеща сила бе омразата към мен. Към дъщерята, която трябваше да бъде негова.
След неговото изображение се показаха хиляди планети свързани с някакви бързащи потоци. Оказаха са портали. Няма да забравя какво каза баща ми:
- Ще трябва да отидеш в друг свят, Ава. Така ще те защитя от него. Той няма да спре докато не те намери. Няма да можеш вечно да се криеш. За това ще отидеш в няколко кралства и ще обикаляш световете докато навършиш 16 и силите ти започнат да се развиват.
- Ще имам сили, така ли? Защо?
- Защото си уникална, Ава. Когато се научиш да боравиш с тях, ще трябва да се срещнеш с него. Тогава ще се реши всичко. Утре заминаваш. Точка по въпроса.
Казвайки това, той ме остави в залата и излезе, оставайки ме да размишлявам. Нямах право на избор. Трябваше да бягам, за да спася живота си. Поне за сега.

Глава 4

На следващият ден, аз бях готова да отида на дълго пътешествие из другите светове. Въпреки причините, които ме накараха да напусна своя роден свят, аз се радвах. Радвах се, защото най-после имах тази толкова чакана възможност да се откъсна от насъбралата се болка в мен. Не можех повече да гледам тъжните погледи на слугите в двореца, на хората вървящи по улицата, дори на баща ми. Делата на баща ми не го пускаха да тръгне с мен. Затова той се довери на единствения човек имащ силата да се опре на Вирдлен, ако се наложеше това, Марешка. Довереница на майка ми. Магьосница, владееща всяка една от единайсетте сили.
Трябваше да я чакам в залата където трябваше да се отвори портала. Когато се появи не можах да повярвам, че е тя. Очаквах да е някоя стара вещица, както ми бяха чели от книгите. Но тя се оказа жена на средна възраст със страшно много амулети по себе си.
Имаше дълга светлокафява къдрава коса, която носеше завързана с ластик. Имаше небесносини очи, които бяха толкова светли, че се учудих, че въобще разпознах цвета им. Лицето й беше бяло, с една – две лунички по него. Имаше леко плътни устни, които обичаше да отваря за да покаже белите си зъби. Беше облечена в рокля тип нощница, в най-различни нюанси на зеленото със златни пришивки по краищата. Върху роклята си беше нахлузила ярко червено елече с копчета във формата на малки пламъчета. Беше си обула кафяви почти скъсани чехли, които издаваха звук на стъпване на зряла слива на всяка нейна стъпка.
Тя ми се усмихна и ми подаде един амулет носещ символа на Огън. Когато ми го подаде, тя каза:
- Здравей, принцесо! Аз се казвам Марешка. Ще ти помагам, когато обикаляме световете. Този амулет носи сила, здраве и защита от злото на този, който го носи. Имаш ли някакви въпроси, принцесо Ава?
- Да, не ме наричай повече принцеса Ава, а само Ава. И още един – за какво служат всички тези амулети по теб?
- Да ти кажа ли истината, Ава? Някои дори не си и спомням за какво точно служеха. Но с твоя помощ може и да се досетя.
Така осъществих първия контакт с жената, която е за мен като втора майка. Двете запълнихме времето докато чакахме татко да дойде и да отвори портала. Въпреки това, пак не успяхме да разберем смисъла на всичките амулети. А действително те бяха наистина много. Някои бяха на въженце, други на верижка, трети като гривна. А някои дори бяха като пръстени и диадеми. Когато най-после баща ми пристигна, ние бяхме готови с багажа и събрахме амулетите в отделна чанта.
Баща ми се приближи до Марешка. Ръкува се с нея, дори я прегърна. Прошушна й нещо на ухото и се насочи към носачите на куфари. Разпореди се кои да вземем и кои не. Оказа се, че аз и Марешка бяхме по-прекалили с приготовленията си. Половината от нашите куфари и чанти си останаха с двореца. След като извърши тази належаща дейност, той се приближи към мен, клекна и ме погледна в очите. Каза ми:
- Здравей, миличка? Как си? Надявам се, че ще се забавляваш с Марешка. Тя е много забавен човек. Не искам да правиш бели. Искам много да я слушаш. Освен това искам да знаеш, че те обичам много и винаги ще бъда с теб. Ще се опитам да го заловя, за да не може да те нарани. Но до тогава, искам при най-малкия знак за заплаха, да се махнете от света в който сте в момента. Когато дойде време да се прибереш, аз ще намеря начин да се свържа с Марешка. – казвайки това, той ме прегърна и целуна. Гушкаше ме продължително време, все едно не искаше да ме пуска. Но явно съзнавайки защо напускам, той най-накрая ме пусна. Очите му се бяха просълзили и тогава за пръв път видях баща си плаче.
Той се отдръпна, изтри капещите си сълзи и извади странен амулет. Той представляваше кълбо от светлина с извит метален накрайник, който се свързваше с метална верижка. Когато амулета, който наричаха “Сърцето на Ин Арене Олита”, се приближи до стената на балната зала, в нея се отвори портал. Мигом всичките прекрасни цветя и картини влязоха в него. Татко извика нещо на слугите около себе си и изведнъж силата на портала отслабна. “Слава на Въздух!”, си помислих аз, защото се уплаших, че целият дворец може да дойде с нас. Марешка стисна ръката ми и двете заедно пристъпихме към неизвестното.

Глава 5

Пристъпихме към портала и мигом ни обля светлина, по-силна дори и от тази на слънцето. Имах чувството, че пътувахме с векове. Единственото, което виждах, бе усмихнатото лице на Марешка. Нейната топла усмивка ми даде сили да не пусна ръката й, и да превъзмогна надигащият се в мене страх.
Най-после дългото пътуване свърши. Озовахме се на странно място. Би било по-точно да се изразя на несъществуващо странно място. Истината бе, че ние падахме. Падахме с такава голяма скорост, че просто нямаше на къде. За моя огромна изненада, Марешка се смееше с пълно гърло, докато аз с моите три ненавършени годинки, умирах от страх. Единствените ми мисли бяха насочени към мястото, където вероятно щяхме да паднем. А, това място бе розово.
Когато паднахме, не усетих никаква болка. Оказа се, че сме паднали в поле от гигантски розови глухарчета! Тук трябва да спомена, че тя бяха изключително меки, но за съжаление не миришеха особено добре.
- Уау, какво падане! Попаднали сме в Страната на летящите розови слончета! И хайде да зарежем официалностите, сега сме само аз и ти. Аз ще те наричам Ава, а ти мен – Мари. Колко е лесно, нали? Хайде сега да си намерим подходящо местенце за нощувка. – казвайки това, тя ме хвана за ръката и ме поведе. Докато бързахме, аз започнах неофициален разговор.
- Мари, нима преди си идвала тук? Защо не ми каза,че ще дойдем тук?
- Не знаех, че ще попаднем тук, Ава. Порталите са непостоянно нещо. Никога не знаеш къде ще те изведат. Те са като реките. Винаги те водят там където не искаш. Наистина съм идвала тук. Но беше много отдавна. Когато се учех да стана магьосница. Беше забавно. – като каза това, по лицето й се изписа загадъчна усмивка.
- Защо се усмихна? Разкажи ми за това как се става магьосница?
- Искаш ли наистина да научиш?
- Да, моля ти се, Мари! Много искам да науча.
- Е, щом настояваш...
И започна да разказва за учението си. Докато вървяхме научих, че е започнала да учи на моите години. Че първата й домашна работа, била да създаде вечно горящ пламък. Нейният пламък наистина горял, но и всичко около него започнало да гори. Когато за пръв път дошла тук, било само на шега. Нито тя, нито нейните приятели мислели, че ще се озоват тук. Тъкмо били взели много сложно заклинание за смяна на местоположението. Хванали се на бас, че който успее да се телепортира, другите ще му пишат домашните. Е, всички успели, но само тя успяла да се телепортира на приятно място. Елемира, например отишла в Земята на конете. Казала, че било приятно, но така и не успяла да обясни конската воня, която идвала от нея. Робет отишъл в Страната на феите и когато се върнал от там, целият приличал на една малка феичка. Целият в розови и лилави дрехи. Дори му били подарили слънчево жълта рокличка. Казали му, че му отива на очите. А най-интересно било при Фауст. Той се телепортирал в самият Ад. Дори се срещнал лично с Дявола. Последният, разбирайки каква е работата, го поканил учтиво на адска вечеря. Фауст разказал, че било адски пикантно и люто.
Докато ми разказваше надълго и нашироко за вълнуващият си живот, неусетно пристигнахме до една розова страноприемница. Отпред имаше няколко летящи слона, което наистина беше явление за едно тригодишно хлапе. Толкова се бях загледала в тях, че не бях забелязала розовия камък в който се спънах и паднах. Когато се изправих и отупах дрехите си, видях, че ме гледат странно. Дръпнах ръкава на Мари. Тя ми каза:
- Не се безпокой, мила. Те не са свикнали да виждат често хора. Но не са опасни същества. Ела сега да изпием по една розова лимонада.
Когато влязохме никак не се учудих, че всичко е в розово. Имаше поне десетина маси, които просто си кръжаха из въздуха. На тях бяха седнали слонове на различни възрасти, които явно нехаеха, че са отишли на друго място от първоначалното. Седнахме на една масичка, която за разлика от другите бе на земята. Дойде да ни обслужи розова жена. Поръчахме две розова лимонади с повече розова захар. След по-малко от пет минути вече се наслаждавахме на техния вкус. Не след дълго при нас се отбиха розовите приятели на Мари. Те седнаха при нас и подхванаха интересен разговор.
- Е, как е при теб, Мари? Нещо ново? Това да не е твоето наследниче? – казвайки това, един вече остаряващ слон, ме погали с дългия си розов хобот. Беше доста по-голям от слоновете, които бях виждала в царският зоопарк. Имаше огромни, естествено, розови уши с които от време на време пърхаше. Имаше големи лилави очи, които ме оглеждаха любопитно от глава до пети. От главата му стърчаха два – три тъмно лилави косъма, които се поклащаха в такт с главата.
- Не, Пан. Това е принцеса Ава Ландрия Катаси. Моята принцеса.
- А, тази принцеса ли? Мислех, че е по-голяма. На колко години е, Мари?
- Добре, че ме подсети, Пан! Намери най-голямата възможна торта и я донеси. Днес имаме специален повод. Днес ставаме на три години.
- Тъй вярно. – направи смешно движение с хобота си, обърна се към бара и се провикна. – Имаме рожденик тук. Синя донеси най-голямата розова торта. Идвайте всички и не забравяйте да носите подаръци. За предпочитане женски.
Нямаше и 15 минути откакто казахме поръчката и вече на масата бе най-голямата и богата торта, която някога съм виждала. Цялата, естествено, бе розова с хиляди цветя и блещукащи нещица по себе си. Имаше феички с пръстоцветни крилца. Самата торта представляваше кълбо на което се бяха приземили пет феички, които се бяха усмихнали. Кълбото имаше три слоя. Най-долният слой беше в тъмно лилав цвят и в него се намираха малки розови рибки, които също бяха усмихнати. Вторият слой беше наситено розов цвят в който се помещаваха хиляди малки цветенца и малки блещукащи буболечки. Третия и последен слой беше най-блед розов и почти преливащ се в синьо цвят. Там бяха разположени феичките, които очевидно трябваше да летят. Въобще тортата приличаше на една огромна дъвка и имаше същият мирис. На вкус беше неописуемо сладка.
А най-много ми харесаха подаръците. Получих безброй цветни химикалчета, роклички и играчки. Цяла вечер ядохме и пихме, и се веселихме. Най-накрая когато бях напълно изтощена, Мари реши, че е крайно време да прекрати празненството.
Докато вървяхме към стаята си, Мари и Пан не спираха да си говорят. Въпреки че ми се спеше ужасно много, аз продължавах да слушам наострила уши.
- Е, как върви при теб, Мари? Нещо ново във вашият свят? Тук е нормално, както винаги. Да не те грози някаква опасност?
- Не мен, а нея. – казвайки това, тя показа заспалото ми лице на Пан. – За нея се тревожа. В кралството ми има доста сериозни проблеми.
- Няма от какво да се безпокоиш. Аз винаги съм те защитавал и ти много добре знаеш това. Каквато и да е опасността, която ви застрашава, знай, че аз винаги ще бъда на ваша страна.
- Боя се, че този път няма да се възползвам от услугите ти, Пан. Силата, която я преследва, е прекалено силна, дори и за теб.
- Кой е той? Мога да узная нещо за него, ако искаш разбира се.
- И тук трябва да спомена, че знам абсолютно всичко, за това кой е той. Той е Вирдлен. Въплъщението на всичкото зло в моя свят.
- Но защо иска да нарани такова беззащитно същество като нея? Какво толкова му е сторила?
- Това е дълга история. За съжаление няма да имам възможността да ти я разкажа. Утре заминаваме. Знам, че тук е по-безопасно откъдето и да е, но много се открояваме. Много сме лесни за откриване. Моята мисия, все пак е, да я защитавам. Дори и това да означава постоянно да се местим от свят на свят.
Стигнахме до стаята. Вътре беше топло и приятно. Леглата бяха меки като облаци. Когато ме сложиха да легна, имах чувството, че политам. Явно съм била толкова изморена, че съм заспала на момента.
- Недей да се привързваш прекалено много към нея, Мари. Ти никога няма да бъдеш нейна майка.
- Знам това, Пан. Аз не искам да съм й майка. Искам да съм й приятелка, довереница. Да бъда такава, каквато бях на майка й.
- Дано успееш. Стискам ти хобот.
На другата сутрин спах до късно. Когато се събудих първата ми работа, бе отново да разгледам всичките си подаръци. Отделих това, което сметнах, че може да ми послужи в другите светове. Накрая реших да взема всички химикали, тетрадки, тефтерчета и гумички. И разбира се, амулета за защита на тази страна. Той беше розов и във формата на щит с препречени пред него крила.
После Марешка дойде със закуската. Наядохме се и след по-малко от половин час, вече бяхме готови за отпътуване. Очаквах тя да извади амулета, който татко използва, но вместо това, тя ме хвана силно за ръката, каза “Андин Тамали Каранта!” и след по-малко от пет секунди вече се намирахме в нов свят. Това, както по-късно научих, се казваше телепортация.

Много благодаря на Averroes, че е публикувал моето скромно творение. Това наистина означава много за мен.

Глава 6


Tози път се озовахме на не-розово място. За разлика от предишния свят, този целият бе в зеленина. Небето бе приятно синьо, без нито едно облаче по него. Вървяхме по дълга пътека, която очевидно минаваше през гората. Виждайки с каква увереност вървеше Мари, в главата ми изникна само един въпрос.
- Да не би и тук да си идвала преди? Явно познаваш добре това място.
- Не, мила, не съм идвала тук преди. Вървя толкова уверено, защото в далечината се вижда къщурка. А, аз наистина съм много гладна. Стомахът ми никога не е харесвал розовата храна.
И наистина в далечината се виждаше малка къщица, с пушещ комин и цветя пред нея. Най-интересно ми се стори това, че около къщата има голямо количество коне, които се разхождаха свободно. След десет минути вече влязохме в двора на къщата. Марешка пусна ръката ми и отиде да говори със собственицата. Аз стоях само и гледах конете. Изведнъж край мен дойде едно малко конче, което беше на бели и черни петна, и с червена звезда на челото. То подуши ръката ми и се върна при майка си. Когато Марешка се върна, разбрах, че сме в Конландия – страната на конете. Бяхме получили упътване как да стигнем до най-близкия град. Беше повече от ясно, че ще трябва да пренощуваме тук, в тази къща, с тези коне. Не знам защо, но конете ми вдъхваха страх. Гледаха ме странно, все едно, че знаят коя съм. А това ме плашеше до смърт.
Стопанката на къщата Стардъст (странно име за къща!?) ни остави да пренощуваме в стаята за гости. По мое лично мнение, нощувката в конюшнята е за предпочитане пред тази в стаята. По стените имаше само снимки и картини на коне. Само на коне! Дори Страната на розовите летящи слончета беше по-нормална от тази. Одеялата бяха или в зелено, или в кафяво. Леглата бяха твърди като камък. Може би тогава за пръв път се обади кралското в мен. Преди това не се бях сблъсквала с толкова “примитивни” условия на живот. Но както се очертаваше, това щеше да бъде често срещано явление.
Когато разопаковахме багажа си, г-жа Пийнът, бе така любезна да ни донесе от традиционния конски чай. И той като всичко в този свят бе свързано с конете. Г-жа Пийнът беше дребна женица с посивяла коса в цвят на пепел от огнище. Имаше малки очички, които като тези на плъховете постоянно оглеждаха всичко и всички с надеждата да изпросят някое лакомство. Ръцете й бяха груби и с белези от тежкият начин на живот. От първия си разговор с нея, Марешка бе разбрала, че госпожата се казва Петуния, няма деца, защото мъжа й починал млад. А според техните си закони нямаш право да се омъжваш повторно. Били се нарушавали правата на конете. По-голяма глупост не бях чувала през целият си съзнателен живот!
На вечерята, естествено темата на разговор, бяха прословутите коне.
- Е, вие какви породи коне предпочитате? – попита г-жа Пийнът.
- Ние не се интересуваме от коне. – отговори Мари, не съзнавайки каква груба грешка е допуснала.
- Как така не се интересувате от коне!? От тези благородни животни, които биха дали живота си за вас?
- Не съм казала, че не харесвам конете. Просто смятам, че опитомените нямат тази жажда за живот като дивите.
- Аха, всичко ми стана ясно. Вие сте от тези, които обожават диваците. Е, очевидно, с вас няма да си говорим за конски породи. Жалко, щяхте да бъдете добър събеседник.
След този малък сблъсък темата за конете бе сменена на темата за бедните и богатите. Което е още по-приспиваща тема.
- Така, вие към коя група се числите – към бедните или към богатите?
- Към пътешествениците. – усмихна се Мари.
- Добър отговор. И на мен ми иска да пътешествам, но за жалост моите коне ме задържат тук. – каза тя със съжаление в гласа си.
- Защо просто не ги оставите? Природата си знае работата!
- Глупости! Как ще си оставя безценните коне? Вие да не сте луда! Това са великолепни коне! Само за разплод и изложби! Най-добрите в цялата страна!
- Ами, тогава ги вземете със себе си.
- Тогава няма да си почина напълно. Хубавите коне са дарба, но и проклятие.
- Аха, ясно. А, то станало вече късно. Хайде, Ава, да ходим да спим.
- Но, защо? Тъкмо стана интересно!
- Идваме отдалеч г-жо. Трябва ни дълга почивка.
И така с уж невидим намек да се прекъсне скучната дискусия, аз и Мари се изнизахме от стаята. Когато влязохме в нашата и усетили най-сетне чист въздух, ние започнахме да си говорим.
- Честно да ти кажа, Ава, по-тъп разговор от този никога не съм водила. На тези хора само конете са им в главите.
- Наистина. Поне конете да бяха хубави. А, те, приличат на улични.
- Ти го каза. Хайде сега да си лягаме, защото имам чувството, че ни подслушват.
- Може да са проклетите коне!
- Ужас! Как може от устата на една принцеса да излизат такива мръсни думи. Трябва да ти измия езика със сапун!
- А, не, не разрешавам!
- Проклятие! – след това последва дълъг истеричен смях.
Докато разгъвахме твърдите одеяла, през цялото време всяка от нас бе заета със своите си мисли. Тогава имах време да разгледам лицето й обстойно. Забелязах няколко малки бръчици, но за своите неизвестни години изглеждаше прекрасно. Легнахме в едното легло, защото другото беше прекалено малко дори и за мен. Гледахме звездите през стъкления прозорец на тавана.
- Мари, мислиш ли, че той ще ни намери?
- Едва ли, миличка. Но ако все пак го направи, ние ще отидем в друг свят.
- Може ли да стана магьосница като теб?
- Искаш ли?
- Да.
- Добре. Тогава от утре започваме обучението ти. Ти ще си първата принцеса магьосница.
- Трябва да ти кажа нещо.
- Какво е то?
- Конете ме гледат странно.
- Те са животни. Те винаги гледат странно.
- Но те ме гледат все едно знаят коя съм.
- Така ли? Защо не ми каза по-рано? Утре ще отида при тях и ще направя заклинание за разкриване на истинското лице. Тогава ще видим дали са коне или не.
- Благодаря ти. Лека нощ, Мари.
- Лека нощ, Ава.
Заспахме и сънувахме. Ако може да се нарече спането върху камък спане, но това е друга история.