Без заглавие - от Greenleaf

Нощта не започваше зле.
Като за начало – беше студено. Направо смразяващо за тая част от годината – дръвчетата вече бяха започнали да цъфтят, но студа се беше завърнал, както всички се надявахме, за съвсем кратко. А добре знаем, че студенокръвните са трудно подвижни при ниски температури. Е, поне обикновените студенокръвни. Спрях в един парк – града бе малък, но пък паркчето изглеждаше доста добре – поддържано и на дневна светлина със сигурност щеше да изглежда жизнерадостно зелено. Сега високите храстите се чернееха,а стволовете на дърветата надвисваха като в някой стар филм с призраци. Или зомбита. А може би вампири. Все едно, някой “страшен” филм. Все още ги гледам, макар естеството на работата ми просто да предразполага към скептична усмивка още при надписите.
Групата беше разпръсната, действаше по задачи и аз имах малко време. Затишие преди бурята, често се случва така. Можех да си го използвам за кратка отмора – седнах на най-близката пейка, но все пак по-далече от уличния фенер и зачаках. Трябваше да си взема плейъра, мразя да вися така. А доста нощи ми се насъбраха така в последно време и какво му остава на човек в такива моменти освен да слуша музика... или да мисли.
Нощен патрул. Нощният Страж. Скиталци. Пазители. Нощни ловци. Нощни остриета.
Колко много гръмки имена изтъкват книгите, филмите и, напоследък, компютърните игри. Трябва да се признае – добре звучат. Писателите и гейм-разработчиците си знаят работата и се стараят да влияят върху съзнанията на потенциалните потребители – всеки би искал да е от “Нощния патрул”, вместо то, да речем от “Нощните заспали мишоци”. Ама пък, от друга страна мишките са свестни животни...
Ако нашият отдел имаше име и аз бих искал да е нещо като тия, добре звучащите. Някак си... вдъхновяващо е. Само че не ми се полага да мисля за това – аз съм просто капитан и не бих могъл да си се представя на някой по-горен пост. На по-долен също. Сякаш за мене това е точното място. Някъде бях чел, че има работа за всяко сечиво и сечиво за всяка работа. Е, аз съм за точно тая длъжност и за нкъде другаде – подходящия чеп, тъй да се каже, който да запуши точно опрделената дупка в кораба.
Телефона ми иззвъня.
- Да.
- Продължи по улицата срещу тебе, на втората пресечка свий в ляво. Другите чакат. – изстреля гласа в ухото ми толкова бързо, че не успях да разбера коя точно от седящите в щаба сътруднички ми се обади. Май беше от новите щом не я познах. За следващия път – да я знаеш!
Скочих бързо от мястото си и затичах по указания маршрут. Първата пресечка, втората, вляво после… измъкнах меча изпод шлифера в движение, докато завивах покрай ъгъла. Очаквах вече да са се вкопчили в битка, все пак толкова бързо бяха дадени инструкциите, че нямаше как да е иначе. Затова налетях устремно и… съвсем празна, тиха и пуста задънена уличка. Позяпах няколко секунди празното пространство пред мене и прибрах меча. На негово място със замах измъкнах телефона – не по-малко опасно оръжие. Веднага ми вдигнаха.
- Къде съм? Къде са те? – нямаше време за губене, затова говорех по същество. Другата страна на линията тънеше в мълчание. Наистина беше новото момиче. Поех дъх и доста по-разбрано заговорих:
- Последвах посоката, която ми беше дадена и съм на мястото. Тук обаче няма никой. Абсолютно сам съм. Би ли, моля те, проверила пак точният маршрут? Благодаря.
- Ами… да… да, момент… сега. – гласът й си беше направо приятен. Докато чакаха неспокойно потрповах с крак, а свободана ми ръка шареше по дръжката на меча… усещах сърцето ми по-учестено, както обикновено. Възбудата от лова.
От телефона се разнесе притеснения глас:
- Ъъъ… изглежда, че… ами трябвало е да тръгнеш в другата посока… точно обратно на тази… ами… съжалявам… не знам как е станало… сбъркала съм
Аз знам как – първа синхронизация на мисия. Случва се. Ще й го кажа като се върна. Сега обаче има по-важна задача:
- Да, ясно. Значи сега тръгвам напред – вече бях излязал от глухата уличка. – нали така, на четвъртата пресечка – вляво…
- Ами… да. Така изглежда.
Затворих бързо и пак спринтирах към зададеното място. Толкова бързах, че прескачах малките храстчета в парка, после пак през пресечките, тичха ли, тичах. Тоя път май бях на правилното място – даже се чуваше звук от схватка… но имаше нещо нередно… не се чуваше съскане, а сякаш някакво плющене иприглушените гласове на колегите ми. Както преди малко, изтеглих меча в движение и свих за ъгъла…
… точно навреме за да видя как огнено кълбо удря един, не знам точно кой, от групата ни. Пламъка се разрастна, обви го и мощта на заряда запрати тялото му към мене, макар и с недостатъчно голяма сила за да ме достигне. Идеше ми да напсувам много сериозно разузнавателния отдел. Като се завърнем в Щаба ще си поприказвам разгорещено с някого! Очакваше се да се сблъскаме с базсилиск, мамка му. Само че базилиските не мятат огенени кълбет, нито размахват триметров бич. Да му се не види.
Спрях тичането и бавно започнах да с еприближавам с насочено напред острие.
- Базислиск… да, бе. Друг път.
Огледах падналия боен другар и видях заредения му арбалет, паднал до него. Веднага се насочих към лежащото по гръб тяло, макар че никак не бях сигурен, че оръжието ще ми помогне – тия демоноподобни същества не реагират по еднакъв начин на стрела в главата. Всъщност повечето реагират доста раздразнено и се втурват в атака. Голямата, овенчана с рога, глава се обърна към мен и червените цепки, където би трябвало да се намират очите му засияха. Явно ме огледа и прецени, че не съм достоен за вниманието му – отново се съсредоточи върху групата. Прибрах меча и се прицелих, а демона вдигна ръката с бича. Тетивата ми иззвъня и стрелата потъна в гръдия кош на чудовището. Без видим резултат, както очаквах. Останалите петима от групата също стреляха, но за жалост няаха по-голям успех от мен. Една стрела стърчеше от челото на звяра. Изведнъж перата заискриха в оранжево, въздуха пред рогатата глава затрептя, сякаш мараня падна върху демона. После огнено цвете разцъфна от стрелата, пламъка обви челото, очите, рогата... и угасна. Зяпнах, но не защото демона седеше все още прав, а защото не можех да повярвам, че някой от нашите ще тръгне да убива демон с огън.
- ЛЕД! – викнах им. – студено заклинание му трябва!
Но преди арбалетите да бъдат заредени създанието нападна.
Първо бичът му се изви като змия, изсъска и полетя към най-близкия човек. Малко преди да го достигне езика на камшика се раздвои. Не, разчетвори... не... седем жила удариха мъжа в гърдите и тъмно морав пламък избухна, пръскайки светлинки по околните. Тялото, вече безчувствено отлетя наколко стъпки назад и остана да лежи там, докато демонът атакува пак. Тоя път маранята затрепери около трипръстата му лапа, сякаш въздуха се нагорещи до бяло. Моравият огън изби с буйни езици и изглеждаше, че хищно започна да поглъща плътта на демона. Но не. Огънят е естествената среда на тия същества, те не се страхуват от него, дори напротив. Той им дава сила и тяхната сила е в него, а оная огнена стрела само го подхрани още. Сега той използваше нейната магическа енергия за да създаде огнено кълбо. Всички седяхме като вцепенени, когато пламтящата топка излетя от лапата му и съпътствана от ярка опашка, като на комета, се вряза пред двама от нашите. Разхвърчаха се искри и парчета чимове, а ударната вълна помете колегите ми. Кипеше ми отвътре... първо грешката с насочването ми, после грешката на разузавачите... оная огнена стрела и тя. Прекалено много станаха и заради тях от групичката ни бяхме останали само двама. А какво ми оставаше? Можех да се обърна и да обягна, можех да се спася от чудовището, да потърся помощ от Щаба... и... и...
Да изоставя бойните си другари!
Направих единственото, което бях способен да сторя. Изтеглих меча и се затичах напред.

Невидима броди в живота,
всички нехаят сега
в маскарада погълнати
никой не вижда я там.

Някой ме побутна по рамото. Съвсем леко и плахо, все едно съм от порцелан и има непосредтвена опасност да се разпадна. Бавно завъртях глава, чувствайки във врата си вдървеността на цял склад мебели. Нещо измежду прешлените ми изщрака подозрително и се принудих да раздвижа рамене, връщайки си що-годе нормалното оросяване и подвижност. Когато успях да довърша движението си видях, че срещу мене седи новото момиче. Измъкнах слушалките от ушите си и гласът на Анастейша заглъхна.
- Да?
- Ами... вече е време да отидете и да си починете. Цял ден седите тук и... – изглеждаше смутена. – Шефа каза да си вземете почивка.
- Няма нужда от “вие”. При нас не е прието така. – въздухнах. – А Шефа много добре знае, че предпочитам да седя тук. Или да изляза по работа. Колко е часът?
Тя погледна часовника си.
- Десет и половина почти.
“Десет и половина? Че аз съм седял почти денонощие на бюрото!” – помислих си. После се надигнах бавно от стола и казах:
- Време е за работа.
Горката, направо изтръпна.
- Значи ще излизаме на обиколка?
- Ами да. – отговорих. – така възнамерявам. Ъъъ. – мозъкът ми се задейства и осъзнах какво са чули ушите ми. - “Излизаме” ли каза?
- Шефът каза да не се отделям от вас... теб, де.
- Хъм?
Усетил е как да са справи с мене Шефът, трябва да му се признае. Ясно му е на него, че няма да помъкна с мене на обиколки нов служител, още по-малко служителка. Все пак едва вчера имахме случай на побеснял демон – кой знае какво ще ни връхлети толкова кратко време след сблъсъка с чудовището – “фантастичите завихряния” (както ги наричам аз) все още не са в норма и нищо чудно да се появи пак нещо неприятно. Какво можех да направя?
- Добре, няма да излизаме по работа. Не е подходящо времето. Сега смятам да те изпратя до вкъщи... твоето “вкъщи”, де, а после отивам да почивам, както иска началството. Съгласна?
Изглежда се позамисли, но все пак реши, че е по-добре да послуша мен и да ми повярва, че смятам да почивам, отколкото да изпълява нарежданията и да идва да спи в моята квартира.
- Добре, само да се облека. Навън е студено. – каза тя и забърза към бюрото си.
Аз пък си взех шлифера от облегалката на стола и го облякох. После огледах Офиса. Нощната смяна бяха застъпили дежурство, всичко беше както обикновено. Освен меча в стената. Никой не го беше измъкнал, след като в пристъп на яд го забих там. И то с хвърляне. Вярно е, че когато човек е ядосан може да направи невероятни неща, макар и много често всъщност да се оказват невероятни глупости. За малко и аз да ги свърша едни... отидох до стърчащото от стената оръжие и го огледах. Добре се беше забило.
- Тръгваме ли? – чух гласа зад мен.
- Тръгваме. Само да си взема инвентара. – хванах дръжката и леко измъкнах меча. – Ех, преди време това би ме направило крал. Хайде.
Слязохме до първия етаж под любопитните погледи на колегите, а долу аз помахах на дежурния на входа за лека нощ и заедно с новото момиче тръгнахме по тъмните улици. Пак беше студено. Тая пролет, явно никак нямаше да е хубава. Но на птичките не им пукаше особено и извиваха своите песнички. Винаги съм подозирал, че това всъщост са славеи, макар че не съм виждал досега такава птичка. Нито съм чувал песента и, само че нали уж те са "певците на здрача", значи би трябвало да огласяват тая част от деноноощието... теоретично поне.
- Студено ли ти е? - попитах и веднага осъзнах тъпотата на въпроса. С това леко сако... разбира се, че й беше студено.
Впечатлението се затвърждаваше и от факта, че трепереше:
- Ето, вземи.
Съблякох бързо дългия шлифер и я наметнах с него.
- Живея близо, няма проблем. Ще издържа малко студ. - усмихна ми се тя, но все пак се сгуши в дрехата. Добре, че никой не ни срещна през краткия път - мечът на колана ми се виждаше и след като липсваше прикритието на полите на шлифера със сигурност би привлякъл вниманието на някой случаен минувач. Но ми провървя и само след десетина минутки стигнахме без произшествия пре входа на някакъв блок. Отворих вратата, както се полага на един джентълмен и най-вече както ме е учила мама.
- Е, оттук нататък можеш да се оправиш, сигурен съм. - кимнах леко. - Сега пожелавам лека нощ. А утре, ако Шефът все още иска да се размотаваш с мен, може да направим обиколка. - Понечих да си тръгна, но се сетих нещо абсурдно.
- Извинявай, забравил съм, но как се наричаш? - попитах
Тя ми каза.
- Не, не. Имах предвид... Е, неможе да не са ти казали - ние не използваме нормалните си имена, а прякори.
Каза ми и това.
- Хъм. Това какво значеше? "Златна песен", нали? - усмихнах се на ококорените и очи. - О, да. Не се чуди - при нас има доста почитатели на Професорът. Ще срещнеш още подобни прякори. А сега, Лин, ако позволиш Лин, да, за по-кратко, приятни сънища.
По пътя към квартирата си се поколебах дали да се върна в Офиса и да застъпя дежурство по улиците, но се отказах. Все пак бях казал на Лин, че ще се прибера и нямаше да е честно ако се отметна. Сигурен бях, че Шефът няма да я овика, когато разбере, че тя се е прибрала, а аз съм бил по обиколки, но все пак някак си не ми се искаше да става така. Пък и несъмнено той знаеше, че така ще постъпя. Затова си се прибрах, и чак когато влизах през вратата на къщата осзънах, че дългия шлифер не е с мен все още. Е, нищо. Разкопчах колана с меча, махнах мръсните дрехи и се насочих към кухнята. Бързо си стоплих вода и заеднос кафето иагълтах няколко успокоителни и сънотворни. Защото преди да заспя аз мисля. Не исках точно сега да правя такива глупости и затова се погрижих. А когато легнах в завивките сънят се спусна над мене като... като... абе, нещо спускащо се...

Туй, да вметна аз, е мое дело След поредно препрочитане на "Нощен патрул" се присетих, че още преди да знам за поредицата на Лукяненко бях започнал да измислям историйка, подобна на неговите романи. Иначе - това е нецяло и писано от нямане какво да се прави