Кел Синан

Част 1-ва

Слънцето напичаше сред безоблачното обедно небе. Копитата на коня лекичко потропваха по масивните камъни, които покриваха планинския склон. Конника се огледа. В небето нямаше нито една птичка, дори самия въздух сякаш беше замрял и само чаткането на подковите нарушаваше мъртвешката тишина.
Конят бавно взе завоя покрай една отвесна скала и пред очите на ездача се откри странна гледка.
Малка долчинка, обградена от три страни с извисяващи се до небесата скални стени, а от четвъртата – дълбока сякаш до ада пропаст. Само тясната пътечка по която яздеше свързваше това забравено от богове и хора място със света. В центъра на долчинката, стърчеше дълга и тънка канара, която сякаш се опитваше да прониже небето. В подножието й имаше малко езерце, , около което беше изникнала малка полянка от тучна зелена трева и малки планински цветчета с най различни цветове.
Конникът се вгледа в странната канара. В нея сякаш беше вградено гигантско влечуго, което се беше увило около центъра на гранитната колона. Образа беше някак блед и неясен, но очите на чудовището бяха като истински. Там където трябваше да е сърцето на звяра, от скалата стърчеше забито някакво старинно оръжие, приличащо на копие. За миг конника потръпна. Беше чакал този миг от доста време и сега най сетне щеше да изпълни съдбата си. Слезе от коня и бавно, със сигурни крачки пое към скалата. За миг се сепна и с мълниеносно движение се извъртя, изтегляйки меча от ножницата, окачена на лявото му бедро.
Пред него стоеше мъж, нисък и прегърбен, отдавна надвит от годините. Лицето му беше сбръчкано и сухо като стара биволска кожа а от косата му бяха останали няколко редки бели косъма, стърчащи хаотично по голото му теме – почерняло от слънцето и покрито със старчески петна. Стареца го огледа, след което се усмихна...зъбите му бяха прогнили и повечето отдавна бяха опадали.
„- Кой си ти старче?” – попита конника
„- Въпросът е кой си ти, момче?” – гласът на стареца беше изсъхнал и тих, но въпреки това, думите съвсем ясно отекнаха сред тишината.
„- Аз съм Каламдор Завоевателя! Погубил съм хиляда по хиляда мъже в битка! Завладях всичките земи на Света! Нима не си чувал за мен!?” – Лицето на конника изрази нескритата му изненада.
„ – Съжалявам млади момко, но никога не съм чувал за теб” – каза простичко стареца и продължи „ – но предполагам си дошъл да вземеш копието”
„ – Да!” – отвърна Калимдор „ – за да изпълня Пророчеството и да поставя света под властта си!”
„- И копието ще ти помогне?” – гласа на стареца беше пълен с неверие „ – ти явно си от степните хора. Нима шаманите не са ти казали за звяра който пази копието?”
„- Разказаха ми всичко което трябва да знам! Ще взема копието и ще убия звяра!”
„- Решителни слова, момче. Добре ще вземеш копието...но нека преди това да ти разкажа една приказка, за един велик войн, който дошъл тук, победил звяра и оставил копието си тук...”
„- Кел Синан!” – Каза нетърпеливо Калимдор
„ – Да, същия.”
„ – Добре старче, разкажи ми, но бъди кратък, нямам време за глупости! Но първо ще ми кажеш името си!” – тонът му не търпеше възражение.
„ – Разбира се момко.” – каза спокойно стареца „ – Аз съм Кел Синан....”


Част 2

Каламдор седна на един камък, подаващ се наполовина от земята и заоблен от неумолимия поток на времето. Старецът се настани на земята срещу него и започна своя разказ:

...В древни времена, толкова древни, че звездите които греели на небесата били други, се родил велик войн. Било време на войни и раздори. Земите се разкъсвали от непрестанни битки и кръвопролития. Светът не бил виждал мир от поколения. Въздигнал се великият войн и събрал армия, велика армия, с която сразил всичките си врагове. Ала останал един враг, по велик от всички. Враг, който наричали Великото Влечуго. В ковачниците на най–старата човешка крепост, древните изковали копие за великия герой, стапяйки камък, паднал от небесата. Придали му форма проста ала изящна и непостижима за никой в по късни времена. И взел героя копието и поел към Планините на Залеза за да се срази със звяра. Битката била дълга ала най-сетне героя забил копието в сърцето на великата змия и я приковал към Амантамор, Световната скала. Змията се сляла с камъка и само копието останало да стърчи, забито в гранита. Надал героя победен вик и поел по обратния път, ала не могъл да се завърне, понеже планината се затворила пред него и на веки останал той затворен край Амантамор да пази копието. Останала без водач, империята му се разпаднала, войни отново разкъсали света и скоро дори спомена за великия войн се изопъчил в неверни легенди и приказки. Дори истинското му име било забравено, а вместо това го наричали Кел Синан, което на най – старият език означавало „мъжа с копието”.

Изминали хилядолетия, а след тях още хилядолетия. Всяка епоха имала своя велик герой, който заминавал да дири Копието на Вечността, ала нивга не се завръщал, а държавата му рухвала в руините и пепелищата на гражданските войни. И имената на всички тези герои били навеки забравени, забравено било дори че били не един, ала времето и забравата слели спомена за всички тях в един, загадъчен и митичен мъж, наричан Кел Синан. И забравили те че било просто нарицание, а като име го приемали. Разказвали приказки и митове, пеели песни за него, ала никой вече не знаел каква е истината.

Преди тридесет поколения, когато вече небесата били такива каквито са днешните, един млад мъж поел на дълаг път в търсене на своята любима, отвлечена от зло, което никой не бил виждал до тогава. Младежът влязъл в безброй приключения които калили волята му и го превърнали във велик войн и в мъж с голяма сила. Събрал той велика армия и поел, подобно на тези, преди него, които вече никой не помнел, на велика война. Битките продължили три десетилетия, докато накрая света не бил обединен от волята му. Ала знаел той древното сказание, че само онзи, който държи Копието на Вечността, ще постигне власт над света. И поел, подобно на мнозина други в търсене на Планината на Залеза. Скитал месеци и най- сетне я намерил. И там, в една долчинка, закътана сред скалите, той открил Световният Камък, а Копието на Вековете стърчало забито от скалата. А в подножието й стоял старец, съсухрен от годините прекарани там. Войнът попитал стареца за името му, а той простичко казал – Кел Синан. Седнали двамата в сянката на камъка и старецът разказал историята си на младия войн, а после му посочил пътеките, по които може да поеме.
Ако поемел по първия път, войнът щял да извади копието от скалата, звярът щял да излезе на свобода и да изяде стареца, ала после войнът щял да прониже звяра в сърцето и да го прикове отново за скалата.
Ако поемел по втората пътека и си тръгнел, звярът щял да се освободи след смъртта на героя и да погуби целия свят и всичко на него.
„Ала ако избереш първата пътека”-казал стареца –„ знай че няма връщане на зад и навеки ще останеш тук, докато не се появи следващият Велик войн, който да изтръгне копието и звярът да те разкъса”
Дълго седял младия войн и мислил, ала най-сетне направил избора, който сторили всички преди него и се сразил със Змията. Старецът загинал. Младият войн остарял и на свой ред станал стареца, съсипан от вековете. Името му било забравено, империята му разрушена, а жената която обичал умраля в самота, изоставена от „приятелите” на своя любим.

-„И тук идваш ти момче” – каза Кел Синан –„Време е да сториш своя избор!”
Каламдор помълча известно време след което каза:
-„ Но каква е тогава наградата, за която говори пророчеството!?”
- „ Вечното ни страдание тук, забравата и накрая смъртта в устата на звяра. Това е наградата, момче! Това е наградата за цялата смърт болка и разруха, която сме донесли на света със своите амбиции и желания. Всяка пролята сълза, всяка смърт, ще изкопуваме със самота тук, забравени от хора и богове навеки, докато друг някой безумец не ни донесе избавлението на смъртта. Защото смъртта е истинската награда. Тя е милостта, опрощението за греховете ни!”
- „ Но нали това е съдбата ни! Да обединим Света и да донесем мир!”
- „ Мислил ли си някога колцина умряха за да може да обединиш света? Колко деца останаха сираци, колко бащи надживяха синовете си? Колко градове и държави бяха изтрити от лицено на земята?”
- „ Не...” – от това признание болеше, осъзна Каламдор
- „Предречено е че един ден ще се появи велик герой, който ще обедини света без война и ще прикове завинаги звяра към камъка, а след това вечно ще властва над света с копието в ръце и никой не ще познае болка и страдание.”
„- Никога не съм чувал това прорицание!”
„- Разбира се, че не си! Само Кел Синан го знае.” – каза стареца и се облегна на Световния камък – „ А сега е време да избереш!”
Каламдор стана, обходи цялата долчинка за няколко минути изправи се срещу стареца и рече:
„ - Ще дочакам Предречения, който носи мир!”
Кел Синан се усмихна, потупа Каламдор по рамото и бавно пристъпи на една скала, стърчаяща в подножието на Световния камък.
„- Имам един последен въпрос, преди да започне всичко” – Каза Каламдор „ – Как се казваш всъщност?”
- „ Вече не помня...” – каза стареца и сухите му устни се разтеглиха в тъжна усмивка.
„ – Разбирам.” – каза Каламдор и се пресегна към копието.....


Част трета

Мъжът зави зад ъгъла, който описваше скалата и се оказа на входа на малка долчинка, която беше обградена с достигащи чак до небесата скални стени. В центъра на долчинката стърчеше като огромна колона, гигантска скала, в която сякаш бе вградено някакво огромно влечуго. Там където трябваше да е сърцето на звяра, от скалата стърчеше копие. Мъжът се усмихна и бано закрачи към скалата. Изведнъж някакво движение зад гърба му, го накара да се обърне рязко. Пистолетът светкавично се озова в ръката му, насочен към неочаквания враг. Пред него стоеше старец, макар че старец едва ли бе правилната дума, защото човекът сякаш бе по-древен от скалите на около. Кожата му беше сбръчкана като пергамент, от косата му бяха останали само няколко проскубани бели косъма, покриващи покритото му с петна и изгоряло от слънцето теме. На кръста му висеше елегантна сабия, от онези, които преди хилядолетия бяха носили конниците от великата степ. За разлика от стареца, тя сякаш беше недокосната от пясъците на времето.
Мъжът прибра пистолета, свали тъмните очила, които скриваха очите му с цвят на утринното небе и задържа в ръка своята фуражка, окрасена с трите златни канта на Маршал на Републиката.
„ – Здравей, старче” – поздрави мъжа
„ – Привет синко!” – каза бодро стареца
„ – Аз съм маршал Едрин Дорн, пръв командир на Всепобедната Армия на Републиката. Сразил съм всички врагове на Свободата без да загубя нито една битка...”
„ – Никога не съм чувал за теб или за Републиката, момче „ – прекъсна го стареца „ – но съм готов да се обзаложа, че идваш за копието.”
„ - Прав си старче, дошъл съм за Копието на Вековете! Аз не вярвам в онези глупави прорицания, ала Сената настоя да взема копието и аз смятам да изпълня дълга си!”
„ – А би трябвало да вярваш, момче...би трябвало...” – каза стареца „ – ще те оставя да вземеш копието, ала преди това нека ти разкажа една история”
„ – Добре старче” – каза Дорн – „ ала преди това ще ми кажеш името си!”
„ – Разбира се синко” – каза стареца – „ Аз съм Кел Синан...”