Стихчета

Ей ги на

Човекът

Чувал съм за свят студен,
където мъглив е всеки ден.
Човекът, казват, броди там.
Ранен смъртно от ръцете свои
пъшка тежко и въздиша той
и краят ще посрещне сам.

Отдавна обзет от лудостта
жалко той влачи се в нощта.
Лицето зарива си в калта,
моли се на Злото древно,
крещи на Боговете гневно
и проклина своята съдба.

Кучета разкъсват му месата,
а земята чака своята разплата-
кръвта му алчно да погълне.
Орел без криле очите му кълве,
оса отровна в сърцето го боде
и скоро Смъртта ще го погълне.


Добре дошли в XXI век

По улицата зловещо мълчалива
лампи улични стърчат.
Като бесилки във нощта мъглива,
светлини от тях висят.

Градският часовник безнадеждно гледа
как минава вечността.
Самотната луна мъртвешки бледа
е увиснала сред тъмнина.

Блоковете - гробници студени,
гледат със безброй очи.
Зад стените сивкаво-зелени
държат разбитите мечти.

Безоки силуети бродят във нощта-
Безумни, грозни, мълчаливи.
Сенките им сливат се със сивата мъгла,
давеща звездите тъй красиви.


Защо?

Да следвам бог от лъжци сътворен.
Да спася душите ви с култ заблуден.
Светец без очи не ще бъда - простете!
Защо ли не съм верен на боговете?

Да донеса надежди измамни.
Да ви спася с идеали коварни.
Благороден да бъда измамник...
Защо да не стана обичан управник?

Да живея без мечти, живот скромен.
Светът да ме смаже - нима за това съм достоен?
Овца да бъда е веч тъй обичайно!
Но защо съм срещу всичко сиво и нормално?

Защото съм БУНТОВНИК!
Защото съм НЕВЕРНИК!
Защото душата не съм си продал!
Защото сърцето ми бие, не съм се предал!


Нашият час

Нека всеки днес разбере,
че макар да няма криле
той има живо, туптящо сърце,
с което свободата да дири!
Очи с които да види!
Волята има да бъде жив!
А гневът му могъщ и правдив
ще разбие оковите черни
и с кръв света ще измие!
Неправдата той ще убие!
Ще срине вашия свят!
Всеки палат и покварен град!
Ще разкъсаме ний тишината,
ще разпалим отново борбата!
Не ни е нужен ни Бог, ни господар!
Нека подхванем отново призива стар:
"ДОЛУ БОГ!" Нека човекът живее!
Нека нов свят, ново слънце изгрее!
Долу на злите тирани,
на първенците ваши отбрани!
Нека погинат властелините наши!
Знайте краят не ни плаши,
той е ново начало за нас!
Скоро иде тъй жерания час,
когато черното, бяло става,
а Човекът няма веч да прощава
на всеки месия, всеки измамник,
крадец или божи избраник!
На всеки политик и престъпник,
на вярата наша - отстъпник!
И всеки вълк облечен в овча кожа,
без милост, ще падне под ножа!
А всеки сляп и бездушен светец
ще бъде на гнева ни жертвен агнец!
И гръмко ще викнем тогаз:
"Смъртта иде за вас!"
Ще ни отърве тя от вашето бреме!
Настъпи най-сетне и нашето време!


Спомен

Помня аз една усмивка -
загадъчна и нежна.
Аз помня кожа -
тъй прекрасно белоснежна.

Две очи аз помня -
изомруденозелени.
Копринени коси аз помня -
като изгрева червени.

Чувството да съм до теб аз помня,
чувам шепота на твоя глас.
Аз спомням си те всеки ден,
за теб копнея всеки час.

Спомням си духа ти непокорен -
силен като бурното море.
О, аз дори не съм те срещал,
но помня те така добре!

Иска ми се да продължиш да се развиваш, както си тръгнал сега

Хареса ми някой повече от други. Човекът например

Ето и едно стихотворение и от мен, на годинка и половина.


Последен спомен

Смях игрив и нежен,
разпори тишийната плътна,
и мъката прободе пак сърце.
Възроди се копнежа грешен,
споменът за целувка мътна
и сплетени ръце.

Танцът на сребърните пеперуди.
Танцът сред безкрайните звезди.
Танцът възпят от вечни музи.
Събрани всички те, в нейните очи.

Изрев на брега,
вятър във косите,
красотата на мига,
неопетнена с дните.

Тих стон изпълнен със наслада
и смях споделен,
вече лежат в забрава,
бледнеещи ден подир ден.

И последната звезда,
блещукаща в очите ми, угасна,
а с нея, мрака се роди.
Под краката ми - черна бездна,
хем пълна, хем празна
и всички спомени гори.

Йей пеперуди Много красива муза си имал явно.
Ето някои мои глупости с незнайна муза

Сянка

В катранената тишина
самотата те облива
и под сетен сноп от светлина,
ръката ти малко по малко изстива.

Не можеш да грееш, но можеш да тлееш.
Дали ще успееш да проумееш,
че не живееш, а крееш,
щом не копнееш...

Свещта угасва във раната прясна,
а под жаждата бясна, надежда проблясва.
Още миг, тя ще секне и тих стон ще отекне
пред вечна душа, във едно със прахта.

Жалната жажда мечтата поражда
и същата жажда тук пътя прегражда.
Всичко отнето прогаря сърцето...
Туй, що е поето, събужда те, ето-

Залп светлина сред вечна тъма-
огледален отблясък дава нов тласък-
Краткотрайно, потайно, въздейства омайно.
Проблясва, усгасва със мисъл неясна

И ти падаш с тих стон във молитва.
Страдаш, а сърцето се опитва
да спре и сълзата да погребе;
да умре, да се свърши, но не-

Ще паднеш, ще станеш и пак ще боли.
Не виждаш, не искаш...да знаеш дори...
В затвор собствен, отровен, тук няма пролука,
а мисли, напразни, не крият поука.


Кръговрат

Красива пустош-
лед във сребърен обков.
Облива тоз разкош
целий свят суров.

Кристален сняг нападал
с удари свирепи.
Чудодейната помада
разбитите сърца събирали със шепи.

А мракът-този блян-
уви е огън вече изгорял.
Покрит е целият катран-
от светъл лед отдавна завладян.

Брилянтна нощ не пада,
ала и утрото завинаги не е.
Здрава тук стои преграда.
И огънят разтапя се във ледени ръце.

?

Ще разбера ли аз когато си отида
и само споменът за мен остане тук?
Ще разбера ли колко път не ще измина?
Ще го извърви ли някой друг?

Ще имам ли силата да се върна назад
към всичките грешки една по една?
Да допусна болките да спрат,
без пролята ни една сълза?

Ще има ли утре щом, сложила края,
вървя без посока напред?
Безцелно пресичам като с нож пак безкрая,
а демони бесни налитат отвред...

Ще бъда ли същата щом всичко изчезне?
Ще приема ли краха на кратък живот?
Ще бъда ли силна щом слънце залезе?
Аз-нищожна частичка в човешкия род...

„Кръговрат“ ми хареса... яко символизъм

Мда. Не съм щадила материал

Всекипът стават все по-добри.Има хора,които искат да пишат и го правят добре. Мога само да изразя похвалата си